— Безопасно ли е да държите задната врата отворена? — попитах.
Полицаят беше висок, мършав, с гъста бяла коса. Макар че преди много пъти бях разговаряла с него, не можах да си спомня името му.
— Май всичко е наред в момента, доктор Скарпета — отвърна ми той и затвори ципа на дебелото си яке. — Наоколо не се виждат размирници. Но щом дойдат от затвора, веднага ще я заключа и ще внимавам никой да не минава оттук повече.
— Чудесно. Стига да сте тук през цялото време.
— Да, госпожо. Можете да разчитате на мен. Тук ще има и още двама униформени, в случай че възникнат проблеми. Явно много хора протестират. Сигурно сте чели във вестника за петицията, която всички те са подписали и са връчили на губернатора. А днес чух, че някои особено състрадателни личности чак от Калифорния са обявили гладна стачка.
Погледнах към празния паркинг и към Мейн Стрийт. Наблизо профуча кола, гумите й изсвистяха върху асфалта. В мъглата уличните лампи приличаха на неясни петна.
— По дяволите, аз не бих го направил. Не бих се отказал и от едно кафе заради този Уодел. — Полицаят прикри с шепа пламъчето на запалката си и запали цигара. — След всичко онова, което е причинил на момичето. Знаете ли, спомням си, че съм я гледал по телевизията. Е, аз обичам жените да са като кафето ми — сладки и бели. Но трябва да ви призная, че тя беше най-хубавото чернокожо момиче, което съм виждал.
Преди по-малко от два месеца се бях отказала от пушенето, но все още ми премаляваше, като видех някой с цигара.
— Божичко, това трябва да е било преди близо десет години — продължи той. — Обаче няма да забравя какъв шум се вдигна тогава. Това беше един от най-страшните случаи тук. Човек можеше да си помисли, че някоя мечка е хванала…
— Ще ни съобщавате новините, нали? — прекъснах го аз.
— Да, госпожо. Щом се свържат с мен по радиото, вие ще научите всичко.
Той тръгна обратно към колата си.
Вътре в моргата коридорът изглеждаше съвсем безцветен под светлината на флуоресцентните лампи, усещаше се задушаващо — сладникавият дъх на обезмирисителите. Минах покрай малката стаичка, където докарваха труповете от погребалните бюра, после покрай рентгеновата лаборатория и покрай хладилника, който всъщност представляваше огромна камера с болнични койки на два етажа и с врати от масивна стомана. В аутопсионната зала беше светло, масите от неръждаема стомана бяха излъскани до блясък. Сюзън точеше един дълъг нож, а Фийлдинг слагаше етикетчета на епруветките. И двамата изглеждаха уморени и безжизнени като мен.
— Бен е на горния етаж в библиотеката, гледа телевизия — каза ми Фийлдинг. — Ако има нещо ново, веднага ще ни съобщи.
— Има ли някаква вероятност този тип да е болен от СПИН? — Сюзън говореше за Уодел така, сякаш той вече беше мъртъв.
— Не знам — отговорих й аз. — Ще си сложим двойни ръкавици, ще вземем обичайните предпазни мерки.
— Надявам се, че ще ни кажат, ако има такова нещо — продължаваше тя. — Нали знаеш, винаги се съмнявам, когато ни изпращат тези затворници. Никой не се интересува дали са серопозитивни или не. Нали ние работим с инструментите и с иглите.
Сюзън вече изпитваше маниакален страх от рисковете на професията — радиацията, вредните химикали, заразите. Не я обвинявах. Беше бременна на няколко месеца, макар че почти не й личеше.
Сложих си гумена престилка, върнах се в гардеробната, взех си зелена манта, обух платненки върху обувките си и се снабдих с две пакетчета гумени ръкавици. Прегледах съдържанието на хирургическата количка до маса номер три. Навсякъде имаше етикетчета с името на Уодел, датата и номера на аутопсията. Епруветките заедно с етикетчетата и картонените кутийки щяха да отидат в кофата за смет, ако губернаторът Норинг се намесеше в последната минута. Името на Рони Уодел щеше да бъде заличено от дневника на моргата, а неговият аутопсионен номер щеше да бъде даден на следващия.
В единайсет часа Бен Стивънс слезе при нас и поклати глава. Всички едновременно погледнахме към часовника. Никой не продума, минутите бавно се нижеха.
Влезе полицаят с портативния си радиопредавател. Най-после се сетих, че се казва Ранкин.
— Станало е в единайсет и пет — каза той. — Ще бъде тук след около петнайсет минути.
Линейката влезе на заден ход в двора и клаксонът й изпищя предупредително, а когато задните й врати се отвориха, отвътре излязоха затворнически надзиратели — достатъчно на брой, за да потушат малък затворнически бунт. Четирима измъкнаха носилката с трупа на Рони Уодел. Вкараха я в моргата, металните й части дрънчаха, четиримата мъже тътреха крака, а ние всички отстъпвахме и им правехме път. Сложиха носилката на покрития с керамични плочки под, без да се потрудят да разгънат металните крачета, и я забутаха напред като някаква шейна на колелца, а пасажерът им лежеше върху нея, завит с окървавен чаршаф.