— Моторът все още е включен — обърна се към мен Марино. — Свършил е бензинът.
Мъртвата жена бе около шейсетгодишна. Беше се захлупила на една страна зад кормилото, плътта на шията и ръцете й изглеждаше яркорозова. Около главата й светлата тапицерия бе изцапана със засъхнала кръв. От мястото, където стоях, можех да видя лицето й. Отворих лекарската си чанта и извадих термометър, за да измеря температурата вътре в гаража, след което си сложих медицински ръкавици. Помолих един млад полицай да отвори предните врати на колата.
— Тъкмо се готвехме да снемем отпечатъци — каза той.
— Ще почакам.
— Джонсън, хайде заеми се с дръжките на вратите, че да може лекарката да влезе в колата. — Той впери тъмните си латински очи в мен. — Между другото аз съм Том Лусеро. Тук нещата нещо не съвпадат. Да започнем с това, че има кръв на предната седалка.
— Има няколко възможни обяснения за това — казах аз. — Случва се и след смъртта.
Той леко присви очи.
— Налягането в белите дробове предизвиква изтичането на кървава течност от носа и устата — обясних му.
— О! Обикновено това не се случва, докато тялото не започне да се разлага, нали така?
— Обикновено е така.
— Доколкото знаем, жената може би е умряла преди около двайсет и четири часа, а тук е студено като в хладилника на моргата.
— Така е — отговорих. — Но ако отоплението на колата е работило и ако прибавим към това топлината на изгорелите газове, вътре в колата е било топло доста дълго време, докато е свършил бензинът.
Марино ни погледна през прозореца, замъглен от сажди.
— Отоплението май е било включено на пълна мощност.
— Също така е възможно — продължих аз, — когато е изгубила съзнание, да е паднала на една страна и да е ударила лицето си в кормилото, в седалката, в контролното табло. От носа й може да е потекла кръв. Може да е прехапала езика си или да е разцепила устната си. Ще трябва първо да я огледам.
— Добре. А какво ще кажете за облеклото й? — попита Лусеро. — Не ви ли се вижда странно, че е излязла в студа и е дошла в този студен гараж, за да закачи маркуча и да влезе в студената кола само по рокля?
Светлосинята рокля стигаше до глезените й, имаше дълги ръкави и бе ушита от някаква тънка синтетична материя. Беше по-логично Дженифър Дейтън да си сложи палто и да обуе обувки, преди да излезе навън в студената нощ. Но тя бе решила да сложи край на живота си и сигурно е знаела, че няма дълго да й бъде студено.
Другият полицай бе приключил работата си с дръжките на вратите. Взех отново термометъра и премерих пак температурата вътре в гаража.
— Кога пристигнахте тук? — попитах Лусеро.
— Може би преди около половин час. Вътре със сигурност беше по-топло, преди да отворим вратата, но нямаше голяма разлика. Гаражът не се отоплява. Плюс това капакът на мотора беше студен. Предполагам, че бензинът е свършил и акумулаторът се е изтощил няколко часа преди да дойдем.
Вратите на колата бяха отворени и аз направих няколко снимки, преди да се приближа до шофьорската седалка и да прегледам главата на мъртвата. Съсредоточих се, за да открия нещо познато, някакъв детайл, който би могъл да събуди отдавна забравен спомен. Но озарението не дойде. Не познавах Дженифър Дейтън. Не бях я виждала никога през живота си.
Изрусената й коса бе тъмна в корените и стегнато навита на малки розови ролки, някои от които се бяха разместили. Беше грозно дебела, макар изящните черти на лицето й да подсказваха, че навярно е била доста хубавичка някога, когато е била млада и стройна. Опипах главата и врата й и не открих счупвания. Опрях опакото на дланта си на бузата й и се опитах да я обърна. Беше студена и вдървена, бузата, опряна на седалката, изглеждаше бледа и имаше мехурчета от горещината. Тялото й навярно не бе местено след смъртта и кожата не избледняваше при натискане. Поне от дванайсет часа бе мъртва.
Тъкмо се готвех да се заема с ръцете й, когато забелязах нещо под нокътя на десния й показалец. За да я огледам по-добре, запалих джобното си фенерче, после извадих найлонов плик и щипки. Едно миниатюрно парченце с металнозелен цвят бе забито в кожата под нокътя. „От коледната украса“ — помислих си аз. Открих и няколко златисти нишки, а когато прегледах и другите й нокти, се прибавиха още. Пъхнах дланите й в кафяви хартиени торбички и ги стегнах в китките с ластичета, а после заобиколих колата и отидох до другата врата. Исках да погледна краката на тази жена. Те бяха напълно вкочанени, отместих ги от кормилото и ги сложих на седалката. Огледах стъпалата на късите й чорапки от дебела тъмна материя и открих по тях същите нишки, които бях намерила под ноктите на ръцете й. По чорапите нямаше нито кал, нито стръкчета трева, нито някаква мръсотия. В периферията на съзнанието ми светна червена лампичка.