— Намери ли нещо интересно? — попита Марино.
— Не открихте ли пантофи или обувки наблизо?
— Нищо подобно — отговори ми Лусеро. — Както вече ви казах, стори ми се необичайно, че в такава студена нощ е излязла от къщата само по…
— Имаме проблем — прекъснах го аз. — Чорапите й са прекалено чисти.
— По дяволите! — възкликна Марино.
— Трябва да я откараме — рекох аз и излязох заднишком от колата.
— Ще кажа на екипа — предложи си услугите Лусеро.
— Искам да видя вътрешността на къщата — казах на Марино.
— Добре. — Той бе свалил ръкавиците си и духаше на ръцете си. — И аз искам да я видиш.
Докато чаках идването на полицейския екип, аз се разхождах из гаража, като внимавах къде стъпвам. Наоколо нямаше нищо особено, само обичайните градински сечива и разни дребни предмети, за които нямаше друго подходящо място за съхранение. Огледах купчини стари вестници, плетени кошници, прашни кутии от боя, ръждясала скара, която явно не бе употребявана с години. В ъгъла се виждаше небрежно навитият маркуч, наподобяващ безглава зелена змия, от който вероятно бе отрязано парчето, прикрепено към ауспуха. Наведох се, без да го докосвам. Пластмасовият ръб изглеждаше така, сякаш маркучът не бе отрязан, а разсечен с един замах. Забелязах продълговата вдлъбнатина в циментовия под наблизо. Станах на крака и огледах инструментите, закачени на стената. Имаше брадва и голям дървен чук, покрити с паяжини.
Полицейският екип пристигна с носилката.
— Намерихте ли в къщата нещо, с което е могла да отреже маркуча? — попитах аз Марино.
— Не.
Дженифър Дейтън не искаше да излезе от колата, смъртта се бореше с ръцете на живота. Приближих се да помогна. Трима души я хванахме под мишниците и през кръста, докато един от помощниците буташе краката й. Щом затвориха ципа и стегнаха коланите, полицаите я отнесоха в снежната нощ, а аз тръгнах с Лусеро по алеята за коли, съжалявайки, че не съм намерила време да обуя ботуши. Влязохме в тухлената къща през задната врата, водеща към кухнята.
Изглеждаше, че тук наскоро всичко е било подновено — електроуредите бяха черни, плотовете и шкафовете — бели, по тапетите имаше пастелни ориенталски мотиви на изящен син фон. Насочвани от долитащите до нас гласове, ние с Лусеро минахме през тесния коридор с дървен под и спряхме на прага на спалнята, където Марино и един от полицаите претърсваха чекмеджетата на тоалетната масичка. Огледах странната обстановка, говореща за личността на Дженифър Дейтън. Нейната спалня сякаш представляваше солариум, в който тя улавяше бляскавата слънчева енергия и я превръщаше в магия. Помислих за собствените си задръжки, параноята ми се развиваше скокообразно.
Стени, завеси, килим, покривки и плетени мебели — всички бяха бели. Колкото и да е странно, на измачканото легло, недалеч от двете възглавници, подпрени на горната табла, имаше кристална пирамида, сложена върху бял лист. На тоалетката и по масите се виждаха още кристали, други висяха, окачени на рамките на прозорците. Представих си как тук искрят дъги и светлината се пречупва през призматичното стъкло, когато слънчевите лъчи нахлуят в стаята.
— Странно, а? — обади се Лусеро.
— Да не би да е била нещо като медиум? — попитах аз.
— Да кажем, че си е имала свой бизнес и това е било работното й място през повечето време.
Лусеро се приближи до телефонния секретар, поставен на масичка до леглото. Лампичката светеше, числото трийсет и осем блестеше в червено.
— Трийсет и осем съобщения от осем часа миналата вечер досега — добави Лусеро. — Прегледах някои. Тази дама е правила хороскопи. Хората май са се обаждали, за да разберат дали през този ден ще им върви, дали ще спечелят от лотарията, дали ще могат да платят сметките си след Коледа.
Марино вдигна капака на телефонния секретар и с помощта на джобното си ножче извади лентата, прибра я в найлонов плик и го запечата. Аз се приближих до масичката, поставена близо до леглото, за да разгледам някои неща върху нея. Имаше бележник и писалка, а до тях — чаша с някаква прозрачна течност. Наведох се, не миришеше на нищо. Помислих си, че това е вода. Наблизо се виждаха две книги с меки корици — „Парижката пъстърва“ от Пийт Декстър и „Говори Сет“ от Джейн Робъртс. В спалнята нямаше други книги.
— Искам да погледна книгите — казах на Марино.
— „Парижката пъстърва“ — замислено изрече той. — За какво ли се разказва, за риболов във Франция?