— По дяволите! — възкликна той и измъкна портативното радио от джоба си. — Защо, дявол да го вземе, не ми каза по-рано?
— Не исках да говоря за това в присъствието на другите.
Той приближи радиотелефона до устните си.
— Седем-десет. — После се обърна към мен: — Ако си се притеснявала за тези обаждания, защо не ми каза преди седмици?
— Не се притеснявах чак толкова много.
— Седем-десет — обади се гласът на диспечера.
— Десет — пет осем-двайсет-едно.
Диспечерът изпрати съобщение на 821 — кодът на инспектора.
— Искам да ми набереш един номер — каза Марино, когато се свърза с инспектора. — Подръка ли ти е личният радиотелефон?
— Десет — четири.
Марино му даде номера на Дженифър Дейтън и включи факса. Моментално се чу поредица от иззвънявания, пиукания и други протестни звуци.
— Това дава ли отговор на твоя въпрос? — попита ме той.
— Дава отговор на един въпрос, но той не е най-важният.
Съседката, която се беше обадила в полицията, се казваше Майра Клеъри. Придружих Марино до малката й къща, на моравата, пред която имаше яркоосветен Дядо Коледа от пластмаса, а по чемширите святкаха лампички. Марино натисна звънеца, почти веднага входната врата се отвори и мисис Клеъри ни покани вътре, без да ни попита кои сме. Хрумна ми, че сигурно е наблюдавала през прозореца как се приближаваме.
Въведе ни в малка всекидневна, където съпругът й се бе сгушил до електрическата печка, загърнал с одеялце кльощавите си крака, а празният му поглед бе вперен в сапунисващия се с дезодорираща пяна мъж на телевизионния екран. Жалките следи на изминалите години се забелязваха навсякъде. Тапицерията на мебелите беше разнищена и мръсна там, където човешка плът многократно бе влизала в контакт с нея. Дървото изглеждаше матово под восъчните пластове, снимките по стените жълтееха зад прашни стъкла. Мазната миризма на милиони манджи, сготвени в кухнята и изядени пред телевизора, изпълваше въздуха.
Марино започна да обяснява защо сме дошли, а през това време мисис Клеъри нервно се суетеше наоколо; прибра няколко вестника от канапето, намали звука на телевизора и занесе няколко мръсни чинии в кухнята. Съпругът й не пое риска да надникне от своя затворен свят, главата му само се тресеше на тънката като стебло шия. Това се нарича Паркинсонова болест — когато машинката започне да се тресе, преди да изгори, сякаш осъзнава какво я чака и протестира по единствения възможен начин.
— Не, няма нужда — каза Марино, когато мисис Клеъри ни предложи нещо за ядене и пиене. — Седнете и се опитайте да се отпуснете. Знам, че сте прекарали тежък ден.
— Те казаха, че била в колата и дишала изгорелите газове. О, божичко! — възкликна тя. — Видях колко е запушен прозорецът, сякаш гаражът се беше запалил. Веднага разбрах, че е станало най-лошото.
— Кои са тези те? — попита Марино.
— Полицаите. Обадих се и зачаках да видя дали ще дойдат. Щом пристигнаха, отидох право там, за да разбера дали всичко е наред с Джени.
Мисис Клеъри не можеше да седи спокойно в креслото си с високо облегало, намиращо се точно срещу канапето, на което се бяхме настанили. Посивели кичури се бяха измъкнали от кока й, лицето й беше сбръчкано като изсъхнала ябълка, а очите й святкаха от любопитство и страх.
— Знам, че вече сте говорили с полицаите — каза Марино, като премести пепелника по-близо до себе си. — Но бих искал отново да ни разкажете всичко с най-големи подробности, като започнете с това кога за последен път сте видели Дженифър Дейтън.
— Видях я онзи ден…
— Кой ден? — прекъсна я Марино.
— В петък. Спомням си, че иззвъня телефонът, аз отидох в кухнята да се обадя и я видях през прозореца. Тъкмо завиваше с колата си по алеята към гаража.
— Винаги ли прибираше колата си в гаража?
— Винаги.
— А какво ще кажете за вчера? — настоятелно попита Марино. — Вчера видяхте ли нея или колата й?
— Не. Но излязох да взема пощата. Беше късно, така става по това време на годината. Мине три, мине четири часът, а пощата я няма. Май наближаваше пет и половина, когато се сетих да проверя отново пощенската кутия. Стъмняваше се и аз забелязах, че от комина на Джени излиза дим.
— Сигурна ли сте в това? — попита Марино.
— О, да — кимна тя. — Спомням си, че си помислих: „В такава нощ е добре да запалиш огън.“ Но у нас винаги Джими се занимаваше с огъня. Не ми показваше как го прави, нали разбирате. Когато го биваше за някои неща. Тъй че се отказах от огъня и се задоволих с електрическото отопление.
Джими Клеъри бе вперил поглед в нея. Питах се дали разбираше какво говори тя.
— Обичам да готвя — продължи мисис Клеъри. — По това време на годината повече пека сладкиши. Правя кейкове и ги давам на съседите. Вчера исках да занеса един на Джени, но предпочетох първо да й се обадя по телефона. Трудно е да разбереш дали някой се е прибрал вкъщи, особено когато държи колата си в гаража. Оставям кейка пред вратата и някое куче го намирисва. Тъй че набрах номера й и ми отговори онази машина. През целия ден й звънях, но тя все не отговаряше и да ви кажа право, беше ми малко притеснено.