— Защо? — попитах аз. — Тя имаше ли проблеми със здравето? Знаехте ли нещо за това?
— Лош холестерол. Над двеста, така ми каза веднъж. Плюс високо кръвно налягане, било по наследство, така ми казваше.
В къщата на Дженифър Дейтън не бях забелязала никакви лекарства.
— Знаете ли при кой лекар е ходила? — попитах аз.
— Не мога да си спомня. Но Джени вярваше в природното лечение. Казваше ми, че когато не й е добре, медитира.
— Изглежда, вие двете сте били доста близки — обади се Марино.
Мисис Клеъри подръпваше полата си, ръцете й шаваха като немирни деца.
— По цял ден съм си вкъщи, ходя само до магазина. — Погледна към съпруга си, който се бе вторачил в телевизора. — От време на време отивах да я видя, нали разбирате, просто по съседски, да й занеса нещо за ядене, което сама съм направила.
— Тя беше ли общителна? — попита Марино. — Имала е много посетители?
— Е, нали разбирате, тя работеше там. Мисля, че повечето си работа вършеше по телефона. Но понякога виждах да влизат хора в къщата й.
— Познавате ли някого от тях?
— Не доколкото си спомням.
— Да сте забелязали дали някой я е посещавал снощи? — попита Марино.
— Нищо не съм забелязала.
— Ами какво стана, когато излязохте да вземете пощата си и видяхте, че от комина излиза пушек? Не ви ли се стори, че тя има гости?
— Не видях кола. По нищо не личеше да е имала посетители.
Джими Клеъри се бе унесъл в сън с отворена уста.
— Казахте ни, че е работила вкъщи. Имате ли някаква представа с какво точно се е занимавала?
Очите на мисис Клеъри се разшириха и се впериха в мен. Тя се наведе напред и тихо каза:
— Знам какво приказваха хората.
— И какво приказваха? — попитах аз.
Тя стисна устни и поклати глава.
— Мисис Клеъри — рече Марино, — всяка ваша дума може да ни е от полза. Знам, че искате да ни помогнете.
— На две преки оттук има методистка църква. Можете да я видите. Кулата й е осветена нощем, от три-четири години е така, откакто я построиха.
— Видях я, когато идвах насам — отвърна Марино. — Какво общо има тя…
— Е, Джени дойде да живее тук май в началото на септември — прекъсна го тя. — Никога не можах да го проумея. Светлината на кулата. Забелязва се, когато се прибирам у дома. Разбира се… — Тя млъкна, лицето й изглеждаше разочаровано. — Може би това няма да се повтори повече.
— Кое? — попита Марино.
— Изгасва и отново светва. Най-странното нещо, което някога съм виждала. Сега свети, след миг поглеждаш през прозореца и там е тъмно, все едно че църквата я няма. После отново поглеждаш навън и кулата си свети, както винаги. Наблюдавала съм я. Свети една минута, после две минути е тъмно, отново светва за три минути. Понякога свети цял час. Няма правило за тази работа.
— Какво общо има това с Дженифър Дейтън? — попитах аз.
— Спомням си, че това стана скоро след като тя се настани тук, малко преди Джими да получи удара. Нощта бе хладна и той се готвеше да накладе огъня. Аз бях в кухнята, миех чиниите, а през прозореца се виждаше кулата, осветена, както винаги. И тогава той влезе да си вземе нещо за пиене, а аз му казах: „Нали знаеш какво пише в Библията за опияняване на духа, но не с вино?“ А той ми вика: „Аз не пия вино. Аз пия бърбън. В Библията няма и дума за бърбъна.“ И точно в този момент, когато той стоеше там, кулата изгасна. Сякаш църквата изчезна. А аз му рекох: „Ето ти тебе. Това е Божията дума. Това е Неговото мнение за теб и за твоя бърбън.“ Той се разсмя така, все едно че ме смяташе за луда, но повече не пийна и капка. Всяка нощ стоеше пред прозореца до кухненската мивка и наблюдаваше. Църковната кула светне за минутка, после изгасне. Оставих Джими да си мисли, че това е Божа работа. Каквото и да е, само да стои по-далеч от бутилката. Такива неща никога не са ставали с църквата, преди мис Дейтън да се премести отсреща.
— А напоследък кулата пак ли светваше и изгасваше? — попитах аз.
— И снощи ставаше така. Сега не знам. Да ви кажа право, не съм поглеждала.
— Значи вие твърдите, че тя е оказвала някакво въздействие върху светлините на църковната кула? — кротко попита Марино.
— Твърдя, че повечето хора от тази улица мислят така за нея. От известно време.