— Какво мислят?
— Че е вещица — отговори мисис Клеъри.
Съпругът й беше започнал да хърка, издаваше някакви грозни задавени звуци, които тя сякаш не чуваше.
— Май излиза, че състоянието на съпруга ви е започнало да се влошава около времето, когато мисис Дейтън се е пренесла тук, когато църковната кула е започнала така странно да светва и угасва.
Тя се стресна.
— Ами така е. Той получи удара в края на септември.
— А мислили ли сте някога, че и тук може да има някаква връзка? Че може би Дженифър Дейтън по някакъв начин е свързана с това, така както смятате, че тя има нещо общо със светлините на църковната кула?
— Джими не я харесваше. — Мисис Клеъри говореше все по-бързо.
— Искате да кажете, че двамата не са се разбирали — обади се Марино.
— Веднага щом се настани отсреща, тя взе да идва у нас и да го моли да й поправя някои неща в къщата, мъжка работа. Спомням си веднъж звънецът й започна ужасно да бръмчи и тя се появи на входната врата, беше уплашена, че щяла да стане „електрически пожар“. Джими отиде у тях. Май веднъж и машината й за миене на чинии направи наводнение по онова време. Джими винаги беше много сръчен.
Тя погледна крадешком към хъркащия си съпруг.
— Все още не сте ми обяснили защо той не се е разбирал с нея — напомни й Марино.
— Той казваше, че не обича да ходи там — отвърна тя. — Не му харесвала къщата й с всички тези кристали вътре. И телефонът звънял през цялото време. Но направо се разтрепери от страх, когато му обяснила, че можела да предсказва съдбите на хората и за него щяла да го прави безплатно, ако идвал да поправя разни неща из къщата й. А той й отвърнал, спомням си думите му, сякаш беше вчера: „Не, благодаря ви, мис Дейтън. Моето бъдеще е в ръцете на Майра, предварително е планирала всяка минута.“
— Чудя се дали не се сещате за някой, който да е имал такива големи проблеми с Дженифър Дейтън, че да й е желаел злото, да е искал да я нарани по някакъв начин — каза Марино.
— Смятате ли, че някой я е убил?
— На този етап все още не знаем много неща. Трябва да проверим всички възможности.
Тя скръсти ръце под увисналите си гърди.
— Ами емоционалното й състояние? — попитах аз. — Не ви ли изглеждаше потисната? Смятате ли, че е имала някакви неразрешими проблеми, особено напоследък?
— Не я познавах чак толкова добре — отвърна мисис Клеъри, като избягваше погледа ми.
— Да знаете дали е ходила по лекари?
— Нищо не знам.
— Ами най-близките й роднини? Имаше ли роднини?
— Нямам представа.
— Ами какво ще кажете за телефона й? — попитах тогава аз. — Вдигаше ли слушалката, когато си беше вкъщи, или оставяше тази работа на машината?
— Доколкото ми е известно, когато си беше вкъщи, сама отговаряше на телефона.
— Значи, ето защо сте се разтревожили за нея днес, когато сте й звънили и никой не е вдигал слушалката — каза Марино.
— Точно така си беше.
Твърде късно Майра Клеъри разбра какво е казала.
— Това е интересно — отбеляза Марино.
Червенина пролази по шията й, а ръцете замряха в скута.
— А днес как разбрахте, че си е вкъщи? — попита Марино.
Тя не отговори. Съпругът й шумно изхърка и се закашля, очите му внезапно се отвориха.
— Май така предположих. Защото не я видях да излиза. С колата си… — Гласът й постепенно замря.
— А може би по-рано през деня сте отишли дотам? — предположи Марино, сякаш се стараеше да й помогне. — Искали сте да й занесете кейка или просто да й кажете „здрасти“? И сте смятали, че колата й е прибрана в гаража?
Тя избърса сълзите си.
— Цяла сутрин пекох сладкиши в кухнята и въобще не я видях да излиза за пощата си или да заминава с колата си. Тъй че по-късно сутринта излязох и отидох до тях да звънна на звънеца. Тя не отговори. Надникнах в гаража.
— Искате да кажете, че сте видели опушените прозорци и не сте се сетили, че нещо не е наред? — попита Марино.
— Не знаех какво означава това, какво да правя. — Гласът й изтъня и стана писклив. — Боже, боже, да бях повикала някого тогава! Тя сигурно още е била…
— Не знам дали тогава е била все още жива, дали би могла да бъде — прекъсна я Марино. Погледна ме многозначително.
— Когато надникнахте в гаража, чухте ли да работи моторът на колата? — попитах аз.
Тя поклати глава и се изсекна.
Марино се изправи и прибра бележника в джоба си. Изглеждаше мрачен, сякаш безхарактерността и неискреността на мисис Клеъри дълбоко го бяха разочаровали. Вече познавах всичките му изражения.
— Трябваше да се обадя по-рано. — Майре Клеъри се обърна към мен с треперещ глас.
Не й отговорих нищо. Марино се взираше в килима.