— Не ми е добре. Трябва да легна малко.
Марино извади визитна картичка от портфейла си и й я подаде.
— Ако се сетите за нещо друго, което смятате, че трябва да ми кажете, обадете се.
— Да, господине — със слаб глас изрече тя. — Обещавам ви, че ще го сторя.
— Тази вечер ще оправяш ли пощата си? — попита ме Марино, след като входната врата се затвори след нас.
— Утре сутринта — отговорих аз, като ровех в джоба на палтото си за ключовете.
— Какво мислиш?
— Мисля, че необичайните й занимания са я излагали на голям риск да се сблъска с някой негодник. Също така мисля, че явно усамотеният й начин на живот, както го описа мисис Клеъри, и фактът, че рано е отворила коледните подаръци, ясно подсказват самоубийство. Но чистите й чорапи са огромен проблем.
— Права си — каза Марино.
Къщата на Дженифър Дейтън бе осветена, един камион с вериги на колелата бе паркиран на алеята. Снегът заглушаваше гласовете на работещите мъже, а всички коли по улицата изглеждаха бели и заоблени.
Проследих погледа на Марино, който съзерцаваше покрива на къщата на мис Дейтън. Малко по-нататък на фона на перленосивото небе се открояваше силуетът на църквата, странната й кула наподобяваше шапка на магьосник. Вдлъбнатините във фасадата й приличаха на печални празни очи. Изведнъж светлините й блеснаха. Те изличиха тъмните петна и обагриха стените в кафяво-жълто, аркадата бе като нежно, но неусмихващо се лице, което плуваше в нощта.
Погледнах към кухненския прозорец на семейство Клеъри точно когато пердетата помръднаха.
— Господи, аз се махам — каза Марино и забърза по улицата.
— Искаш ли да съобщя на Нийл за колата й? — извиках след него.
— Да — отговори ми той. — Добре ще направиш.
Когато си пристигнах, моята къща бе осветена, а вътре се носеха апетитни ухания. В камината пламтеше огън, а на масичката пред нея бяха поставени прибори за двама. Хвърлих лекарската си чанта на канапето и започнах да се оглеждам и ослушвам. Откъм кабинета ми в другия край на коридора се чуваше леко и бързо пощракване.
— Луси? — извиках аз, докато свалях ръкавиците си и събличах палтото.
— Тук съм. — Продължаваха да се чуват същите звуци.
— Какво си сготвила?
— Вечерята.
Запътих се към кабинета си, където открих моята племенница — седеше зад бюрото ми, вперила напрегнат поглед в екрана на компютъра. Погледнах го и се слисах. Тя беше в UNIX. По някакъв начин бе успяла да се свърже с градския компютър.
— Как го направи? — попитах. — Не съм ти казала нито командата за набиране, нито кодовата дума, нито нищо.
— Не е необходимо. Открих файла, в който пише каква е главната команда. Освен това тук има програми с името ти и кодовата дума, шифровани така, че да можеш да се досетиш. Това е добре, но е рисковано. Името, което използваш, е Марли, а кодовата ти дума е мозък.
— Ти си опасна. — Дръпнах един стол да седна.
— Кой е Марли? — Тя продължаваше да натиска клавишите.
— В медицинското училище трябваше да седим на определени места. С Марли Скейтс седяхме на един чин две години. Работи като неврохирург някъде.
— Била ли си влюбена в него?
— Не сме си определяли срещи.
— А той влюбен ли беше в теб?
— Прекалено много въпроси задаваш, Луси. Не може просто така да питаш каквото ти хрумне.
— Мога. Не е задължително да ми отговарят.
— Обидно е.
— Лельо Кей, мисля, че открих по какъв начин някой е успял да влезе в твоята директория. Нали си спомняш, че ти казах за потребители на информация с основни права, които биха могли да дойдат заедно със софтуера?
— Да.
— Има един, наименован demo, с основни права е, но няма кодова дума. Предполагам, че някой е използвал точно това и ще ти покажа как по всяка вероятност е станало. — Докато говорехме, пръстите й направо летяха по клавишите. — В момента влизам в менюто на управлението на системата. Търсим определен потребител. В случая основен. Сега ще натиснем g и бам! Ето го. — Посочи с пръст екрана. — На шестнайсети декември в пет часа и шест минути следобед някой се е вмъкнал с помощта на устройство, наречено ttyl4. Този човек има основни права и ще приемем, че именно той е влязъл в твоята директория. Не знам какво е видял там. Но двайсет минути по-късно, в пет и двайсет и шест минути, се е опитал да изпрати съобщението: „Не мога да го намеря“, на tty07 и неволно е създал нов файл. Изключил се е в пет и трийсет и две минути, като всичко е траяло двайсет и шест минути. И, изглежда, нищо не е било напечатано. Погледнах списъка на готовите файлове. Нищо особено не привлече вниманието ми.
— Нека да сме сигурни, че съм те разбрала правилно. Някой се е опитал да изпрати съобщение от tty14 на tty07 — казах аз.