— Да. Аз проверих. И двете устройства са терминали.
— Как бихме могли да установим в чий офис се намират тези терминали? — попитах.
— Много ще съм учудена, ако тук някъде няма списък. Но все още не съм го открила. Ако всичко друго пропадне, можеш да проследиш линиите, водещи към терминалите. И ако се интересуваш от личното ми мнение, не смятам, че твоята компютърна специалистка е замесена в това. Първо, тя знае името ти и кодовата дума и няма защо да влиза с demo. Освен това, тъй като минито сигурно е в нейния офис, тя също така сигурно използва терминала на системата.
— Така е.
— Наименованието на твоя терминал e ttyb.
— Добре.
— Друг начин да разбереш кой е направил това е да се промъкнеш в нечий офис, когато няма никой, но компютърът е включен. Всичко, което трябва да направиш, е да влечеш в UNIX и да напишеш: „Кой съм аз?“, системата ще ти отговори.
Тя отмести стола си и стана.
— Надявам се, че си гладна. Имаме пилешки гърди и студена салата с ориз, кашу, чушлета, сусамово масло. Купих и хляб. Скарата ти работи ли?
— Минава единайсет и навън вали сняг.
— Не съм Ти предлагала да ядем навън. Просто бих искала да направя пилето на скара.
— Къде си се научила да готвиш?
Отивахме към кухнята.
— Не от мама. Защо според теб бях такова малко прасе? Защото ядях боклуците, които тя купуваше. Снаксове, сода, пици с вкус на мукава. Заради мама клетките ми са затлъстели и от това ще страдам цял живот. Никога няма да й простя.
— Трябва да поговорим за това, което стана днес следобед, Луси. Ако се беше прибрала още малко по-късно, полицията щеше да те търси.
— Час и половина се раздвижвах, а после взех душ.
— Нямаше те четири часа и половина.
— Трябваше да купя продукти, имах и някои други задачи.
— Защо телефонът в колата ми не отговаряше?
— Помислих си, че някой иска да говори с теб. Освен това никога не съм използвала такъв телефон. Вече не съм на дванайсет години, лельо Кей.
— Знам това. Но ти не живееш тук и тук не си карала кола. Притесних се.
— Съжалявам — отвърна тя.
Ядохме на светлината на огъня, седнали на пода до масичката. Бях угасила лампите. Пламъците трепкаха, сенките танцуваха, сякаш празнуваха един вълшебен миг в нашия живот.
— Какво искаш за Коледа? — попитах аз и посегнах към чашата с вино.
— Уроци по стрелба — отговори ми Луси.
V
Луси остана да работи до късно с компютъра и когато се събудих рано сутринта в понеделник, в къщата бе тихо. Дръпнах пердетата в спалнята, пухкавите снежинки кръжаха в зимната градина, осветени от все още неугасените лампи. Снегът беше дълбок, в околността нищо не помръдваше. Изпих набързо едно кафе, прегледах вестниците, облякох се и вече бях стигнала до вратата, когато реших да се върна. Независимо че Луси вече не беше на дванайсет години, не можех да тръгна, без да проверя какво прави.
Промъкнах се тихо в спалнята й и я намерих да спи, обърната на една страна сред омотаните чаршафи, пухкавото одеяло наполовина бе паднало на пода. Трогна ме това, че бе облякла моя пижама, която сигурно беше намерила в някое от чекмеджетата. Никога друго човешко същество не бе пожелало да спи с нещо мое. Оправих завивките, внимавайки да не я събудя.
Пътуването към центъра на града бе ужасно и завидях на онези, чиито офиси бяха затворени поради снега. Всички ние, които не бяхме ощастливени с неочаквана ваканция, бавно пълзяхме по пътя, подхлъзвахме се при най-лекото натискане на спирачките и се взирахме напрегнато през предните стъкла на колите си, които чистачките не успяваха да изчистят. Питах се как ли ще обясня на Маргарет, че според моята малолетна племенница компютърната ни система е несигурна. Кой бе надничал в моята директория и защо Дженифър Дейтън бе набирала моя номер и после беше затваряла телефона?
Когато влязох в моргата, вече беше осем и половина. Учудено спрях посред коридора. Пред стоманената врата на хладилника се виждаше носилка на колелца, върху която лежеше труп, завит в чаршаф. Погледнах етикетчето, вързано на крака — на него бе изписано името на Дженифър Дейтън. Огледах се. В канцеларията и в рентгеновата лаборатория нямаше никой. Отворих вратата към аутопсионната зала и видях Сюзън, облечена в операционна престилка, да набира нечий номер по телефона. Тя бързо остави слушалката и ме поздрави притеснено с „добро утро“.
— Радвам се, че си успяла да дойдеш навреме — казах, като разкопчавах палтото си и любопитно я поглеждах.
— Бен ме докара — отговори тя, имайки предвид моя помощник Бен Стивънс, който притежаваше джип. — Засега сме само трима.