— Сюзън…
— В нашето училище навремето имаше едно момиче, което беше вещица.
Прекъснах работата си. Тялото й изглеждаше като вдървено, е ръце притискаше корема си.
— Тя се казваше Дорийн. Ходеше на магьосническото сборище и през последната година направи магия на сестра ми Джуди. Две седмици преди да получи дипломата си, Джуди загина при автомобилна катастрофа.
Бях направо слисана.
— Да знаеш, че всичко, свързано с окултизма, ме плаши! Като оня кравешки език, набучен с игли, който ченгетата донесоха преди два месеца. Беше завит с един лист, на който имаше списък с имена на мъртъвци. Някой го беше оставил на един гроб.
— Това беше шега — кротко й напомних аз. — Езикът бе купен от месарницата, а имената нямаха смисъл, бяха преписани от надгробните плочи.
— Не е хубаво човек да си има работа със сатанизма, независимо дали е на шега или не. — Гласът й трепереше. — За мен Злото съществува така, както съществува и Бог.
Сюзън беше дъщеря на свещеник и отдавна се бе отказала от религията. Никога не бях я чувала да споменава за Сатаната или за Бога, освен ако не ругаеше. Не знаех, че е суеверна, нито че е плашлива. Всеки миг щеше да заплаче.
— Виж какво — тихо казах аз, — и без това днес хората ми ги няма, иди горе да дежуриш на телефоните, а аз сама ще се справя тук.
Очите й се напълниха със сълзи и аз веднага отидох при нея.
— Всичко е наред. — Прегърнах я и я изведох от лабораторията. — Хайде, хайде — казах нежно, когато тя се облегна на мен и се разплака. — Искаш ли Бен да те закара у вас?
Сюзън кимна и прошепна:
— Съжалявам, съжалявам.
— Имаш нужда от малко почивка.
Настаних я на един стол в офиса на моргата и посегнах към телефона.
Дженифър Дейтън не бе погълнала нито въглероден двуокис, нито сажди, защото когато са я сложили в колата й, тя вече не е дишала. Ставаше въпрос за явно убийство и през целия следобед нетърпеливо оставях съобщения на Марино да ми се обади. Няколко пъти се опитах да се свържа със Сюзън, но телефонът й даваше „свободно“.
— Много се притеснявам — казах на Бен Стивънс. — Сюзън не отговаря на телефона. Докато пътувахте към тях, не ти ли спомена, че ще ходи някъде?
— Каза ми, че ще си легне.
Той седеше зад бюрото си и преглеждаше компютърни разпечатки. От радиото звучеше рокендрол, а той пиеше минерална вода с мирис на мандарина. Стивънс беше млад, умен и по момчешки симпатичен. Работеше много и много свиреше по баровете или поне така казваха. Бях напълно сигурна, че работата му като мой помощник е само една стъпка по пътя му към нещо по-добро.
— Може би е изключила телефона си, за да поспи — каза той и включи калкулатора си.
— Може би си прав.
Той започна да прави равносметка на бюджетните ни неволи.
Късно следобед, когато навън вече започваше да се смрачава, Стивънс ми позвъни.
— Сюзън се обади. Каза, че утре няма да дойде. Търси ви и някой си Джон Дейтън. Твърди, че е брат на Дженифър Дейтън.
Стивънс ми прехвърли разговора.
— Ало? Казаха ми, че вие сте аутопсирали сестра ми — неясно изломоти мъжки глас. — Уф, Дженифър Дейтън е моя сестра.
— Името ви, моля?
— Джон Дейтън. Живея в Кълъмбия, Южна Каролина. Вдигнах очи към Марино, който се появи на вратата, и с жест го поканих да седне.
— Казаха ми, че е прикачила един маркуч към колата си и се е самоубила.
— Кой ви каза? — попитах аз. — Не можете ли да говорите по-високо, моля?
Той се поколеба.
— Не си спомням името, трябваше да си го запиша, но бях прекалено шокиран.
По нищо не му личеше, че е шокиран. Гласът му беше много приглушен, едва го чувах.
— Много съжалявам, мистър Дейтън — казах аз. — Но трябва писмено да поискате разрешение за получаване на информация за смъртта й. Освен писмената ви молба, ще ми трябва и някакво доказателство, че вие сте най-близкият й роднина.
Той не отговори.
— Ало? — извиках аз. — Ало?
Връзката се прекъсна.
— Това е странно — казах на Марино. — Чувал ли си за някой си Джон Дейтън, който твърди, че бил брат на Дженифър Дейтън?
— С него ли говори? По дяволите! Ние се опитвахме да го намерим.
— Той каза, че някой вече му е съобщил за смъртта й.
— Разбра ли откъде се обажда?
— От Кълъмбия, Южна Каролина, вероятно. Затвори телефона.
Марино не изглеждаше особено заинтригуван.
— Идвам от кабинета на Вандър — каза той, имайки предвид Нийлс Вандър, нашия главен дактилоскоп. — Той прегледа колата на Дженифър Дейтън, както и книгите, намерени до леглото й, и листчето със стихотворението, пъхнато в една от тях. Но още не е стигнал до белия лист, който лежеше на леглото й.