— Виж какво — рекох, — много е вероятно да я е стиснал за гърлото, за да я надвие, да е прекалил и без да иска, да я е удушил. Всъщност дори ще си позволя да предположа, че според него тя просто е изгубила съзнание, че не е знаел, че е мъртва, когато я е сложил в колата.
— Значи си имаме работа с някакъв тъп негодник.
— На твое място не бих правила такива заключения. Но ако утре сутринта той стане и прочете във вестниците, че Дженифър Дейтън е била убита, това може да се окаже най-голямата изненада в живота му. Ще се пита къде е сбъркал. Ето защо предлагам да държим пресата настрана от тази работа.
— За мен няма проблеми. Между другото това, че не си познавала Дженифър Дейтън, не означава, че тя не е знаела за теб.
Изчаках го да ми обясни.
— Размислих. Ти се появяваш по телевизията, за теб пише във вестниците. Може би е усещала, че някой й желае злото, не е знаела какво да прави и накрая се е обърнала към теб за помощ. Когато й е отговарял телефонният секретар, тя е била прекалено уплашена, за да остави съобщение.
— Това е много потискаща мисъл.
— Почти всичко в тази дупка е потискащо.
Марино стана.
— Направи ми една услуга — помолих го аз. — Огледай къщата й. И ми кажи, ако намериш възглавници, пълни с пера, или бърсалки за прах с пера или въобще някакви пера.
— Защо?
— Открих едно малко перце, залепнало на роклята й.
— Добре. Ще ти се обадя. Тръгваш ли?
Чух как вратите на асансьора се отвориха и затвориха.
— Това да не би да е Стивънс? — попитах.
— Да.
— Имам още малко работа, преди да си тръгна.
След като Марино се качи в асансьора, аз отидох до един прозорец в дъното на коридора, откъдето се виждаше паркингът отзад. Исках да бъда сигурна, че джипа на Бен Стивънс го няма. Не беше там и зърнах Марино да излиза от сградата и да върви през поутъпкания сняг в светлината на уличните лампи. Стигна до колата си и спря, за да изтръска снега от обувките си, подобно на котка, която е стъпила във вода. После се настани зад кормилото. Пази боже някой да му попречи да диша свежия въздух или да наруши Бронята на неговата Светая светих. Питах се дали имаше някакви планове за Коледа и се ужасих, че не съм се сетила да го поканя на вечеря. Това щеше да бъде първата му Коледа след развода им с Дорис.
Тръгнах назад по коридора и пътьом надничах във всяка стая, за да проверя компютърните терминали. За нещастие нито един не беше включен. Само Фийлдинг имаше номер и той не беше нито tty07, нито tty14. Отчаяна, отключих стаята на Маргарет и запалих лампата.
Както се очакваше, вътре сякаш се бе вихрила буря — разхвърлени книжа по бюрото, разбъркани книги в библиотечния шкаф, други, паднали на пода. Купчини компютърни разпечатки се виеха като хармоники, неразгадаеми бележки и телефонни номера се виждаха по стените. Микрокомпютърът бръмчеше като някакво електронно насекомо. Седнах на нейния стол пред терминала на системата, отворих чекмеджето вдясно от мен и започнах бързо да преглеждам етикетчетата на папките, но не открих нищо полезно. Огледах се наоколо и забелязах дебел сноп кабели, които бяха прикрепени към стената зад компютъра и изчезваха някъде в тавана. Всеки кабел имаше наименование.
И tty07, и ttyl4 бяха директно свързани с компютъра. Първо изключих tty07 и тръгнах от терминал на терминал, за да видя кой не работи. Терминалът в кабинета на Бен Стивънс не работеше, но тръгна, щом включих кабела. После се заех да проследя ttyl4 и бях объркана, когато видях, че изключването на кабелите не дава резултат. Терминалите по бюрата на хората от моя екип продължаваха да работят. Тогава се сетих за Сюзън. Нейният кабинет беше на долния етаж в моргата.
Отключих вратата и щом пристъпих вътре, веднага забелязах две подробности. Нямаше никакви лични вещи от рода на снимки и разни дреболии, а на полицата за книги над бюрото й имаше няколко наръчници за UNIX, SQL и World Perfect. Смътно си спомних, че миналата пролет Сюзън се бе записала за няколко компютърни курса. Натиснах едно копче, за да включа нейния монитор и се учудих, че системата реагира. Нейният терминал все още бе включен, значи не можеше да е ttyl4. И тогава се досетих за нещо толкова явно, че щях да се разсмея, ако не бях ужасена.
Върнах се на горния етаж и спрях на вратата на собствения си кабинет, гледах го така, сякаш тук работеше някой, когото изобщо не познавах. Централната част на бюрото ми бе затрупана с лабораторни доклади, списъци, коректурите на учебника по съдебна медицина, който редактирах, а и масичката е микроскопа ми не изглеждаше по-добре. До стената имаше три високи шкафа за папки, а срещу тях — едно канапе, поставено на достатъчно разстояние от библиотечния шкаф, за да може човек да го заобиколи и да си вземе книга от ниските рафтове. Точно зад стола ми имаше дъбов бюфет, който бях намерила преди години в склада. Чекмеджетата му се заключваха, тъй че това бе идеално хранилище за джобния ми бележник и папките със случаите, които изискваха особена прецизност. Ключа държах под телефона и отново се сетих за миналия четвъртък, когато Сюзън бе счупила бурканите с формалина, докато аз правех аутопсия на Еди Хийт.