Не знаех какъв е номерът на моя терминал, защото това никога не бе имало значение. Седнах зад бюрото си и се опитах да включа компютъра, но нямаше резултат. С изключването на ttyl4 аз също се бях изключила.
— По дяволите! — прошепнах, а кръвта застина в жилите ми. — По дяволите!
Не бях изпращала никакви съобщения до терминала на моя административен секретар. Не аз бях набрала думите: „Не мога да го намеря.“ Всъщност, когато онзи файл случайно е бил създаден в четвъртък следобед, аз бях в моргата. Но Сюзън не беше там. Бях й дала ключовете си и й бях казала да легне на канапето в кабинета ми, докато се съвземе след разливането на формалина. Възможно ли беше не само да е влязла в моята директория, но и да е прегледала папките и книжата на бюрото ми? Беше ли се опитала да изпрати съобщение на Бен Стивънс, след като не е намерила онова, от което двамата са се интересували?
Един от лаборантите от горния етаж изведнъж се появи на вратата и ме стресна.
— Здрасти — промърмори той, ровейки в купчината книжа, които държеше. Измъкна един доста голям доклад, приближи се и ми го подаде. — Готвех се да го оставя в пощенската ви кутия — каза. — Но тъй като сте тук, ви го давам лично. Приключих с изследванията на лепливото вещество, което сте взели от китките на Еди Хийт.
— Състав? — попитах аз, като преглеждах първата страница на доклада.
— Точно така. Боя, хоросан, дърво, цимент, азбест, стъкло. Такива остатъци обикновено намираме при случаите на кражба с взлом, често те са по дрехите на заподозрения, по ръкавите, джобовете, обувките и тъй нататък.
— А дрехите на Еди Хийт?
— Същите остатъци имаше и по дрехите му.
— Ами боите? Кажете ми нещо за тях.
— Открих парченца боя от пет различни разновидности. Три от тях са били на пластове, което означава, че нещо е било боядисвано и пребоядисвано няколко пъти.
— С тези бои жилища ли са боядисвани или коли? — попитах аз.
— Само едната е за кола, акрилно лаково покритие, типично за колите на Дженеръл Мотърс.
Помислих си, че тази боя може да е от колата, с която е бил отвлечен Еди Хийт. Много вероятно бе и да е отвсякъде другаде.
— Цвят? — попитах аз.
— Син.
— На пластове ли е?
— Не.
— А какво ще ми кажете за остатъците, намерени на паважа около трупа? Помолих Марино да вземе проби оттам и той ми обеща да го направи.
— Пясък, кал, парченца от паважа, както и разнообразните остатъци, които човек може да открие около една кофа за боклук. Стъкло, хартия, пепел, цветен прашец, ръжда, растителни остатъци.
— Тук съставът е различен, не е като на пробите, взети от лепливото вещество по китките, нали така?
— Да. Струва ми се, че лейкопластът е бил използван на някое място, където има строителни материали и птици, и след това е бил махнат.
— Птици ли?
— На трета страница на доклада — каза той. — Открих множество частички от птичи пера.
Когато се прибрах у дома, Луси изглеждаше доста неспокойна и раздразнителна. Явно не бе успяла да си намери подходящо занимание през деня и затова се бе заела с подреждането на кабинета ми. Лазерният ми принтер бе преместен, а също така модемът и всичките ми компютърни наръчници.
— Защо си направила това? — попитах я аз.
Тя седеше на стола ми с гръб към мен и ми отговори, без да се обърне и без да свали пръстите си от клавишите.
— Така е по-разумно.
— Луси, не може просто така да влезеш в нечий кабинет и да разместиш всичко. Как щеше да се чувстваш, ако аз бях направила същото у вас?
— За да разместиш моите неща, трябва да има причини. Всичко е разумно обмислено. — Престана да натиска клавишите и се обърна към мен, както си седеше на въртящия се стол. — Виж, сега можеш да достигнеш принтера, без да ставаш. Книгите ти са ей тук, съвсем наблизо, и модемът не ти се пречка. Не би трябвало да слагаш книги, чашки с кафе и други неща върху него.
— Целия ден ли прекара тук? — попитах аз.
— Че къде другаде да отида? Ти си взела колата. Излязох да се поразходя из околността. Опитвала ли си се някога да тичаш по сняг?
Издърпах един стол, отворих чантата си и извадих хартиената торбичка, която ми беше дал Марино.