— Защо си такъв инат? — прошепнах в ухото й, когато ни настаниха на една свободна маса.
Мигновено се появи келнер и попита какво ще искаме за пиене.
— „Дюърс“ и сода — казах аз.
— Лимонада с капка джин — обади се Луси. — Не бива да пиеш и да караш кола.
— Ще изпия само едно. Но ти си права. По-добре да не пия. Отново ме критикуваш. Как искаш да имаш приятели, когато говориш с хората по този начин?
— Не очаквам да имам приятели — отговори тя и извърна поглед. — Другите очакват от мен да имам приятели. Може би не искам да имам приятели, защото повечето хора ми се виждат досадни.
Изпитах отчаяние.
— Мисля, че ти повече от всеки друг искаш да имаш приятели, Луси.
— Сигурна съм, че мислиш така. И сигурно мислиш, че след две-три години ще трябва да се омъжа.
— Нищо подобно. Всъщност аз искрено се надявам това да не стане.
— Днес се рових из компютъра ти и открих един файл, наименован „плът“. Защо имаш такъв файл? — попита племенницата ми.
— Защото се занимавам с един много труден случай.
— Малкото момче на име Еди Хийт? Видях файла. Бил е намерен гол, подпрян на кофа за смет. Някой е изрязал парчета от кожата му.
— Луси, не бива да четеш описанията на случаите — казах аз и в този миг чух сигнала на моя пейджер. Откачих го от колана на полата си и погледнах номера. — Извини ме за момент — казах и станах от масата точно когато пристигнаха питиетата ни.
Открих един телефонен автомат. Минаваше осем часът.
— Трябва да говоря с теб — рече Нийлс Вандър, който все още беше в службата. — Може би ще трябва да дойдеш тук и да ми донесеш картичките с пръстовите отпечатъци на Рони Уодел.
— Защо?
— Появи се безпрецедентен проблем. Ще извикам и Марино.
— Добре. Кажи му да ме чака в моргата след половин час.
Когато се върнах на масата, Луси позна по лицето ми, че се готвя да проваля още една вечер.
— Съжалявам — казах.
— Къде отиваме?
— В службата, а после в Крайбрежната сграда. — Извадих портмонето си.
— Каква е тази Крайбрежна сграда?
— Неотдавна там се преместиха серологията и дактилоскопичните лаборатории. И Марино ще дойде — рекох аз. — Отдавна не си го виждала.
— Нищожества като него не се променят, от тях не може да излезе нищо по-добро с времето.
— Луси, не е вярно. Марино не е нищожество.
— Беше такъв, когато го видях миналия път.
— И ти не се държа много любезно с него тогава.
— Не съм го наричала „глупав хлапак“.
— Наричаше го по друг начин, доколкото си спомням, и непрекъснато поправяше граматическите му грешки.
Половин час по-късно оставих Луси в офиса на моргата и се качих на горния етаж. Отключих едно чекмедже на бюфета, извадих папката на Уодел и едва се бях качила в асансьора, когато иззвъня звънецът на задната врата. Марино носеше джинси и тъмносиньо спортно яке с качулка, оплешивяващото му теме бе покрито с бейзболна шапка.
— Вие двамата се познавате, нали? — казах. — Луси ми е дошла на гости за Коледа и ми помага да реша един компютърен проблем — обясних му, когато излязохме навън в студения нощен въздух.
Крайбрежната сграда се намираше от другата страна на улицата срещу паркинга зад моргата и бе диагонално разположена на Мейн Стрийт Стейшън, където временно се бяха преместили канцелариите на Министерството на здравеопазването. Часовникът върху кулата на Мейн Стрийт Стейшън плуваше над нас като пълна луна, а червените светлинки на високите сгради предупредително намигваха на нисколетящите самолети. Някъде в тъмнината един влак с грохот премина по релсите си, докато земята тътнеше и скърцаше подобно на кораб в открито море.
Марино вървеше пред нас, огънчето на цигарата му припламваше на интервали. Той не искаше Луси да е с нас и тя го усещаше. Когато стигнахме до Крайбрежната сграда, откъдето по време на Гражданската война са били товарени припаси за войската, натиснах звънеца на входната врата. Почти веднага се появи Вандър и ни отвори.
Той не поздрави Марино, нито попита коя е Луси. Ако дори същество от друга планета придружаваше човек, на когото имаше доверие, той не би задавал въпроси, нито би очаквал да го представят. Последвахме го по стълбите до втория етаж, където старите коридори и канцелариите бяха пребоядисани в различни нюанси на металносивото и обзаведени наново с бюра и шкафове за книги с инкрустации от черешово дърво и тапицирани столове.
— Върху какво работиш до толкова късно? — попитах, когато влязохме в стаята, където се помещаваше Автоматизираната система за идентифициране на пръстови отпечатъци, известна като АДС2.
— Върху случая „Дженифър Дейтън“ — отговори той.