— Никъде — каза Марино. — Само съдебните власти в Ричмънд биха могли да имат негово досие.
— И вие сте идентифицирали единствено отпечатъка, взет от стола в трапезарията й, така ли? — обърнах се аз към Вандър.
— Разбира се, някои от откритите отпечатъци са свързани с Дженифър Дейтън — каза той. — Специално по книгите, намерени до леглото й, и върху сгънатия лист със стихотворението. Както може да се очаква, има и някои частични отпечатъци по колата й, вероятно оставени от някой, дето е натоварил продукти в багажника й или е напълнил резервоара й с бензин. Засега това е всичко.
— А с Еди Хийт нямахте ли късмет? — попитах аз.
— Нямаше много материал за изследване. Хартиената торбичка, консервната кутия, шоколадчето. Проверих с „Лума-Лайт“ обувките и дрехите му. Нищо.
— По-късно той ни изведе през задната врата, където в заключените фризери се съхраняваше кръв, взета от толкова затворници, че биха могли да населят един малък град. Трябваше да бъде изпратена в Щатския кръвен резерв. Отпред беше паркирана колата на Дженифър Дейтън, която имаше още по-покъртителен вид, сякаш след смъртта на стопанката си съвсем се бе разнебитила. Металът отстрани бе смачкан — там, където се бяха удряли вратите на други коли. На места имаше ръждиви петна и драскотини, а боята на покрива й се лющеше. Луси спря и надникна през изцапания със сажди прозорец.
— Ей, не пипай нищо — каза й Марино.
Тя го изгледа косо, без да продума, и всички излязохме навън.
Луси се качи на колата ми и потегли за вкъщи, без да изчака нито Марино, нито мен. Когато ние влязохме, тя вече се намираше в кабинета ми и вратата беше затворена.
— Все още е олицетворение на самата любезност — рече Марино.
— И ти самият тази вечер си далеч от съвършенството — отвърнах, като отместих малкия параван пред камината и сложих още няколко цепеници.
— Тя нали ще си затваря устата сега?
— Да — отговорих уморено. — Разбира се.
— Е, аз знам, че й вярваш, защото си й леля. Но не мисля, че беше добра идея да я оставиш да чуе всичко това.
— Аз наистина имам доверие на Луси. Тя означава много за мен. И ти означаваш много за мен. Надявам се двамата да станете приятели. Барът е отворен. Или предпочиташ да напълня кафеника?
— Кафето ще ми дойде добре.
Той седна до камината и извади от джоба си войнишки нож. Докато правех кафето, Марино подрязваше ноктите си и хвърляше парченцата в огъня. Отново позвъних на Сюзън, но никой не ми отговори.
— Мисля, че Сюзън не му е взела отпечатъците — каза ми Марино, когато сложих подноса с кафето на масичката пред камината. — Докато ти беше в кухнята, аз поразмислих. Знам, че докато бях там, тя не го направи, а стоях почти през цялото време. Значи ако отпечатъците не са взети веднага след докарването на трупа, не се надявай на нищо.
— Не бяха взети тогава — отговорих аз, усещайки, че все повече се притеснявам. — Затворническите надзиратели си тръгнаха доста бързо. Положението беше много объркващо. Стана късно и всички бяхме уморени. Сюзън сигурно е забравила, а аз бях прекалено заета, за да забележа това.
— Надяваш се, че е забравила.
Посегнах да взема кафето си.
— Доколкото мога да съдя по думите ти, е нея нещо не е било наред. Аз не бих й се доверил напълно — рече Марино.
В този момент и аз не изпитвах особено доверие.
— Трябва да говорим с Бентън — каза той.
— Ти видя Уодел на аутопсионната маса, Марино. Ти видя как го екзекутираха. Не мога да повярвам, че не си го разпознал.
— Не е възможно да се каже точно. Можеш да сравниш негови снимки със снимки, направени в моргата, и пак да не си сигурна. Не бях го виждал, откакто го пипнаха, а това беше преди десет години. Онзи тип, когото сложиха на електрическия стол, беше с четирийсет килограма по-тежък. Брадата, мустаците и главата му бяха обръснати. Е, наистина имаше прилика. Но сега не бих могъл да се закълна, че това беше той.
Спомних си как предишната вечер бях посрещнала Луси на летището. Тя беше моята племенница. Бях я виждала за последен път само преди една година и въпреки това едва я познах. Прекалено добре знаех, че не може да се разчита на визуалната памет.
— Ако някой е разменил местата на двама затворници — казах аз — и ако Уодел е на свобода, а някой друг е бил екзекутиран, моля те, кажи ми защо.
Марино сложи още една лъжичка захар в кафето си.
— Кажи ми какъв е мотивът, за бога, Марино. Какъв би могъл да бъде?