VI
Следващите три дни бяха празнични. Телефонът не звънеше. По паркингите имаше свободни места, обедната почивка траеше по-дълго, служебните задачи включваха тайни посещения в магазините, в банката и в пощата. По чисто практични причини щатските административни учреждения бяха затворени, преди да започнат официалните празници. Но в държането на Нийлс Вандър нямаше нищо празнично. Когато ми позвъни рано сутринта преди Коледа, явно съвсем беше изгубил представа за времето.
— Захващам се с една спешна задача и ми се струва, че ще проявиш интерес — каза той. — Случаят „Дженифър Дейтън“.
— Тръгвам — отвърнах.
Забързах по коридора и едва не се сблъсках с Бен Стивънс, който излезе от мъжката тоалетна.
— Имам среща с Вандър — казах му. — Няма да се бавя.
— Тъкмо идвах при теб — рече той.
Неохотно спрях, за да чуя какво ще ми каже. Питах се дали не е забелязал, че полагам огромни усилия, за да се държа спокойно в негово присъствие. Луси продължаваше да следи компютъра ни от домашния ми терминал, за да види дали някой няма отново да се опита да влезе в моята директория. Засега никой не бе направил такъв опит.
— Тази сутрин говорих със Сюзън — каза Стивънс.
— Как е тя?
— Сюзън няма да се върне на работа, доктор Скарпета.
Не се учудих, но бях засегната, защото тя можеше сама да ми го каже. До този момент най-малко пет-шест пъти се бях опитвала да се свържа с нея по телефона, но или никой не ми отговаряше, или се обаждаше нейният съпруг и ми обясняваше защо Сюзън не може да дойде до телефона.
— Това ли е всичко? — попитах. — Значи тя просто няма да се върне на работа? Обясни ли защо?
— Мисля, че кара изключително тежка бременност. Предполагам, че точно сега работата й идва прекалено много.
— Ще трябва официално да си подаде оставката — рекох, едва сдържайки гнева си. — И ще оставя на теб да се справиш с подробностите, необходими на отдел „Личен състав“. Веднага ще трябва да започнем да й търсим заместник.
— Няма желаещи — напомни ми той, докато се отдалечавах по коридора.
Навън разчистеният от снегорините сняг край пътя се бе превърнал в купчини мръсен лед, които пречеха и на шофьорите, и на пешеходците. А бледото слънце едва-едва се подаваше сред тежките облаци. В един трамвай пътуваше малък духов оркестър и докато се изкачвах по гранитните стъпала, посипани със сол, наоколо се носеше „Радост за света“. Полицаят, който пазеше пред входа, ме пусна, качих се на втория етаж и открих Вандър в една стая, пълна с цветни монитори и ултравиолетови лъчи. Седнал пред екрана на компютъра, той напрегнато се взираше в него.
— Не е празен — съобщи ми вместо поздрав. — Някой е написал нещо на лист хартия, който е бил върху този или почти до него. Ако се вгледаш внимателно, ще успееш да различиш съвсем блед отпечатък.
Тогава започнах да разбирам. В центъра на осветената плоскост вляво от него имаше чист лист бяла хартия и аз се наведох, за да го разгледам по-добре. Отпечатъците бяха толкова неясни, че не бях сигурна дали не си въобразявам, че ги виждам.
— Значи това е листът, който намерихме под кристала, оставен върху леглото на Дженифър Дейтън? — развълнувано попитах аз.
Той кимна, като премести „мишката“ още малко, за да изчисти сивите тонове.
— Това оригиналът ли е?
— Не. Видеокамерата вече засне отпечатъците и те се съхраняват на твърдия диск. Но не докосвай листа. Още не съм проверил за пръстови отпечатъци. Сега започвам, стискай палци. Хайде, хайде. — Сега говореше на компютъра. — Знам, че камерата го е видяла добре. Ти трябва да ни помогнеш.
Компютъризираните методи за разчитане на изображение представляват истински уроци по решаване на ребуси и съпоставяне. Една камера може да различи повече от двеста оттенъци на сивото, а човешкото око — по-малко от четирийсет. Само защото не виждаме нещо, не означава, че го няма.
— Благодаря на Бога, че не трябва да се притесняваме за фоновите шумове, когато работим е хартия — продължи Вандър. — Нещата стават по-бързо, ако не се притесняваш за такива работи. Онзи ден видях голям зор с един кървав отпечатък, оставен върху чаршаф. Зависи как е бил тъкан платът. Не много отдавна щеше да бъде невъзможно да снемем отпечатък. Добре. — Още един оттенък на сивото заля сектора, върху който той работеше. — Ето че стигнахме донякъде. Виждаш ли го? — Посочи ми някакви тънички, призрачни фигурки в горната част на екрана.
— Едва-едва.
— Това, което се опитваме да увеличим тук, е сянката върху следата от написаното, защото всъщност върху този лист нищо не е било написано и изтрито. Сянката се получи, когато насочихме под определен ъгъл лъч светлина към повърхността на листа и вдлъбнатините по него, поне видеокамерата откри видими сенки. Ние с теб не можем да ги видим без помощ. Нека още малко да изчистим вертикалните линии. Да потъмним хоризонталните съвсем мъничко. Господи! Ето го. Две-нула-две, тире. Това е част от телефонен номер.