Факс машината се намираше в кабинета на моята компютърна специалистка Маргарет, но за щастие тя вече бе излязла в отпуск за празниците. Затворих вратата, седнах зад бюрото й и се замислих, докато микрокомпютърът тихо бръмчеше, а светлинките на модема мигаха ли, мигаха. Ако започнех да изпращам факс, „марката“ на моята служебна факс машина щеше да се появи на екранчето на другата факс машина, чийто номер бях набрала. Трябваше да прекъсна бързо, преди да е предаден целият текст. Надявах се, че докато някой се сетеше да провери какво става, нашият номер и думите: „Канцелария на главния съдебномедицински експерт“ щяха да изчезнат от екранчето.
Пъхнах чист лист хартия в машината, набрах вашингтонския номер и зачаках да започне предаването на текста. На екранчето нищо не се появи. По дяволите! Другата факс машина явно нямаше своя „марка“. Засега толкова. Изключих факса и съкрушена се прибрах в кабинета си.
Тъкмо седнах зад бюрото си и телефонът иззвъня.
— Доктор Скарпета слуша — казах.
— Обажда се Николас Грюман. Онова, което се опитахте да ми изпратите току-що по факса, не се получи.
— Моля? — попитах слисано.
— Получих само един празен лист с наименованието на вашата служба, изписан© на него. Пише: „Погрешен код нула-нула-едно, моля, пратете отново.“
— Разбирам — отговорих и косата ми настръхна.
— Сигурно сте се опитали да ми изпратите някои допълнения към вашия доклад? Разбрах, че сте ходили да огледате електрическия стол.
Не отговорих.
— Много усърдно работите, доктор Скарпета. Вероятно сте научили нещо ново за нараняванията, за които говорихме, онези по ръцете на мистър Уодел. На лакътните вдлъбнатини?
— Моля ви, дайте ми отново номера на вашия факс — тихо казах аз.
Той ми го продиктува. Този номер напълно съвпадаше с един от номерата в списъка ми.
— Мистър Грюман, вашата факс машина в кабинета ви ли се намира или я използвате заедно с други адвокати?
— Точно до бюрото ми е. Няма защо да подчертавате каквото и да било, за да му обърна внимание. Просто го изпратете и побързайте, доктор Скарпета, моля ви. Вече се канех да се прибирам вкъщи.
Малко по-късно си тръгнах, отчаянието ме принуди да го направя. Не успях да се свържа с Марино. Нищо повече не можех да сторя. Имах чувството, че съм се омотала в мрежа от някакви странни нишки, но ми липсваше ключът към общата им точка, където бяха свързани.
Без да се замисля, спрях на Уест Кеъри, където един старец продаваше коледни венци и елхи. Приличаше на дървар от приказките, както бе седнал в своята малка гора, а въздухът около него ухаеше на борови иглички. Може би всеобщото коледно настроение най-после бе завладяло и мен. А може би просто исках да се поразсея. По това време изборът не беше богат — останалите елхи бяха криви или поизсъхнали и вероятно щяха да ги изхвърлят, освен онази, която се готвех да избера. Щеше да бъде прекрасна, ако не страдаше от „гръбначни“ изкривявания. Украсяването й беше по-скоро ортопедично предизвикателство, отколкото празничен ритуал, но след като разположих стратегически украшенията, лампичките и гирляндите, елхата гордо се извиси в дневната ми.
— Ето — казах на Луси и отстъпих назад, за да се възхитя от постижението си. — Какво ще кажеш?
— Ще кажа, че е много странно това, дето си решила така изведнъж в навечерието на Коледа да купиш елха. Кога за последен път си украсявала елха?
— Май, когато се омъжих.
— Оттогава ли са ти останали украшенията?
— По онова време хвърлях доста труд за коледните приготовления.
— Поради което сега вече не го правиш.
— Сега съм много по-заета — отговорих.
Луси отмести решетката пред камината и с машата разбута цепениците.
— Вие с Марк някога празнували ли сте заедно Коледа?
— Не си ли спомняш? Миналата Коледа дойдохме да те видим.
— Не беше така. Вие дойдохте за три дни след Коледа и на Нова година отлетяхте със самолет за Ню Йорк.
— На Коледа той беше със семейството си.
— А ти не беше ли поканена?
— Не.
— Защо?
— Марк произхождаше от старо бостънско семейство. Тези хора вършеха някои неща по строго определен начин. Какво реши за тази вечер? Добре ли ти стои моето яке с черната кадифена яка?
— Нищо не съм пробвала още. Защо изобщо трябва да излизаме? — попита Луси. — Никого не познавам.
— Няма да е чак толкова лошо. Просто трябва да занеса подарък на една жена, която е бременна и може би няма да се върне на работа. И трябва да се покажа у съседите. Когато приех поканата, все още не знаех, че ще ми гостуваш. Всъщност може и да не идваш с мен.