— Да. Съжалявам. Просто не бих искала да се докосвам до такива неща. Особено сега.
— Може би ще се почувстваш по-добре, ако ти кажа, че се обадих в онази църква близо до дома на Дженифър Дейтън и ми отговориха, че осветителните тела на кулата са започнали да се повреждат още преди няколко месеца. Явно никой не е знаел, че след поправката отново не работят както трябва. Май това е причината да светват и да угасват.
— Когато бях малка — каза тя, — в нашата енория имаше петдесетници, които вярваха в прогонването на демони. Спомням си за един човек, дето дойде у нас на вечеря и разправяше за срещата си с демони, за това как лежал в леглото си нощем и чувал нечие дишане в тъмното, книгите падали от лавиците и се търкаляли из стаята. От такива неща се страхувах до смърт. Дори не можах да отида да гледам „Екзорцистът“, когато се появи по екраните.
— Сюзън, нашата работа изисква да бъдем обективни и с ясен ум. Не можем да си позволим миналото, вярата ни или разни фобии да ни пречат.
— Ти не си дъщеря на свещеник.
— Възпитавана съм в католическата вяра.
— Не знаеш какво е да си дъщеря на фундаменталистки свещеник — предизвикателно изрече тя, като едва сдържаше сълзите си.
Не й възразих.
— Понякога си мисля, че съм се освободила от миналото, а после то изведнъж ме сграбчва за гърлото — продължи с усилие тя. — Сякаш вътре в мен има още един човек, който ми пречи.
— Как така ти пречи?
— Някои неща се провалиха.
Очаквах да ми обясни по-подробно, но тя не искаше. Отчаяно се взираше в дланите си.
— Просто напрежението е прекалено голямо — промълви Сюзън.
— Откъде идва това напрежение, Сюзън?
— От работата.
— Нима сега тя е по-различна от преди? — Очаквах да каже, че за нея бременността променя всичко.
— Джейсън смята, че това не е здравословно за мен. Винаги е смятал така.
— Разбирам.
— Връщам се вкъщи и като му разкажа как е минал денят ми, той се чувства ужасно. Казва ми: „Не разбираш ли колко е ужасно това? Отразява ти се зле.“ Прав е. Вече не мога да се отърсвам от онова, което виждам. Уморена съм от тези разложени трупове и от тези изнасилени, заклани и застреляни хора. Уморена съм от тези мъртви бебета и от хората, загинали при автомобилни катастрофи. Не искам повече насилие. — Вдигна очи към мен, долната й устна потръпваше. — Не искам повече смърт.
Помислих си колко ще ми е трудно да й намеря заместник. Вземехме ли нов човек, дните щяха да минават бавно, обучението щеше да продължи дълго. Още по-опасни бяха рисковете при разговорите е кандидатите и подбирането на нормален човек. Не всички желаещи да работят в морга са олицетворение на нормалността. Харесвах Сюзън и бях дълбоко засегната и притеснена. Тя не беше искрена с мен.
— Има ли нещо друго, което искаш да ми кажеш? — попитах, без да откъсвам очи от лицето й.
Погледна ме и видях, че е изплашена.
— Не се сещам за нищо друго.
Чух как се затваря вратата на някаква кола.
— Джейсън си идва — едва-едва промълви тя. Нашият разговор бе приключил, станах и тихо й казах:
— Сюзън, ако имаш нужда от нещо, моля те, обади ми се. Може просто да си поговорим. Знаеш къде да ме намериш.
— На тръгване размених две-три думи със съпруга й. Беше висок и добре сложен, имаше кестенява коса и замечтани очи. Макар да се държеше учтиво, личеше си, че не му е приятно да ме завари в къщата си. Докато прекосявах моста над реката, изведнъж се стреснах, като си представих как ли изглеждам в очите на тази млада двойка. Аз бях шефката, облечена с костюм по поръчка, пристигнала с мерцедеса си в навечерието на Коледа, за да им донесе символични подаръци. Сюзън вече не проявяваше лоялност към мен и това ме накара да се почувствам много несигурна в себе си. Вече не бях сигурна какви са отношенията ми с хората и как ме възприемат отстрани. Страхувах се, че след смъртта на Марк съм се провалила на някакъв изпит, сякаш в естеството на моята реакция на тази загуба се съдържаше отговорът на някакъв жизненоважен за околните въпрос. В края на краищата от мен се очакваше да се справям със смъртта с по-голяма лекота от другите. Доктор Кей Скарпета, съдебномедицинският експерт. Вместо това, се бях затворила в себе си, а другите усещаха каква студенина се излъчва от мен, колкото и да се стараех да бъда мила и грижовна. Моят екип вече ми нямаше доверие. Както изглеждаше, в нашата служба цареше несигурност и Сюзън бе напуснала.
Измъкнах се по Кеъри Стрийт, завих наляво към моя квартал и се насочих към дома на Брус Картър — съдия в Окръжния съд. Живееше на няколко преки от моята къща, на Сългрейв, и аз сякаш отново станах дете, вперило поглед в тези, както ми се струваше, богаташки къщи. Спомних си как едно време в Маями ходех от врата на врата, теглейки след себе си количка с цитрусови плодове. Тогава знаех, че изящните ръце, които благоволяваха да ми дават дребни пари, принадлежат на недостижими хора, изпълнени със състрадание. Спомних си как се връщах вкъщи с пълен джоб монети, а в спалнята, където баща ми умираше, миришеше на болест.