Уиндзор Фармс имаше уютен богаташки вид с къщите си, построени в георгиански стил и в стила на късната английска готика, подредени спретнато покрай улиците с английски имена, засенчени с дървета и опасани с виещи се тухлени огради. Загрижени за личната си сигурност, привилегированите ревниво се пазеха е помощта на алармените инсталации, които тук бяха нещо толкова обичайно, колкото и пръскачките в градините. Неписаните правила бяха по-строги от писаните. Никой не опъваше въжета за сушене на пране и не отиваше непоканен на гости, за да не наруши спокойствието на съседа си. Не беше задължително да караш ягуар, но ако транспортното ти средство бе някой поръждясал пикап или камионетката на моргата, трябваше да го държиш в гаража си, далеч от погледите на околните.
В седем и петнайсет паркирах колата си в края на дългата редица, нижеща се пред входа на боядисаната в бяло тухлена къща. Бели светлинки като малки звездички светеха сред чимширите и смърчовете, а над боядисаната в червено входна врата ухаеше свеж коледен венец. Нанси Картър ме посрещна е блестяща усмивка и протегна ръце да вземе палтото ми. Говореше безспир, надвиквайки непонятния брътвеж на тълпата от гости, а пайетите по дългата й червена рокля намигаха ли, намигаха. Съпругата на съдията бе около петдесетгодишна жена, която благодарение на парите бе придобила изискания вид на първокласно произведение на изкуството. Както предположих, тя вероятно не е била красива на младини.
— Брус е някъде… — Тя се огледа. — Барът е ей там. Заведе ме в дневната, където яркото коледно облекло на гостите прекрасно подхождаше на огромния сияен персийски килим, който сигурно струваше повече от къщата на другия бряг на реката, която току-що бях посетила. Зърнах съдията, който разговаряше с някакъв непознат за мен човек. Огледах се наоколо и разпознах няколко лекари и съдии, един лобист и главния секретар на губернатора. В ръката ми ненадейно се появи чаша уиски със сода, а някакъв непознат мъж докосна рамото ми.
— Доктор Скарпета? Франк Донахю — представи се той гръмко. — Желая ви весела Коледа.
— Весела Коледа — отвърнах аз.
Директорът на затвора, който уж беше болен в деня, когато ние с Марино разгледахме владенията му, бе дребен мъж с груби черти на лицето и посивяла коса. Беше облечен като някаква пародия на английски тамада — с яркочервен фрак, гофрирана бяла риза, а на червената му вратовръзка блещукаха малки електрически лампички. Когато ми подаде ръка, чашата с чисто уиски, която държеше в другата, застрашително се разклати.
Той се наведе над ухото ми.
— Страшно съжалявам, че не можах лично да ви разведа из пандиза.
— Един от вашите подчинени се погрижи за нас. Благодаря.
— Сигурно е бил Робъртс.
— Струва ми се, че така се казваше.
— Е, неприятно е, че трябваше да се тормозите. — Очите му току шареха наоколо, той намигна на някого зад гърба ми. — Цялата тази работа беше много гадна. Нали знаете, Уодел няколко пъти беше получавал кръвотечение от носа, имаше високо кръвно. Все се оплакваше от нещо. Главоболие. Безсъние.
Наведох глава, стараейки се да доловя думите му.
— Тези типове, осъдените на смърт, са съвършени артисти и лъжци. Ако се говори истината, Уодел беше един от най-изявените.
— Не бих се досетила — отвърнах и вдигнах поглед към него.
— Там е работата, че никой не се досеща. Каквото и да се говори, никой не се досеща, освен онези, които всеки ден са близо до тези типове.
— Сигурно сте прав.
— Ами така нареченото превъзпитание на Уодел, това, че бил станал толкова миличък. Нека някой път да ви разкажа как се фукаше пред другите затворници с онова, което бил направил на бедната Робин Найсмит. Мислеше се за голяма работа, защото бил пречукал такава знаменитост.
В стаята бе топло и душно. Усещах как погледът му пълзи по тялото ми.
— Но, разбира се, вас такива неща не могат да ви учудят — каза той.
— Така е, мистър Донахю. Малко неща могат да ме учудят.
— Откровено казано, не знам как да гледам на онова, което вършите всеки ден. Особено по това време на годината хората убиват и се самоубиват, като бедната дама, която се самоубила в гаража си онази вечер, след като рано-рано отворила коледните подаръци.
Тази забележка ми подейства като ръгване в ребрата. В утринните вестници имаше кратко описание на случая „Дженифър Дейтън“ и бе цитиран полицейски източник, според който тя прекалено рано била отворила коледните подаръци. Това навярно подсказваше, че е извършила самоубийство, но нищо конкретно не се споменаваше по въпроса.