— И къде ще намериш отворен магазин на Коледа сутринта?
— Все някъде ще е отворено.
Вдигнах очи към Луси, която се появи на прага на кухнята.
— Просто не вярвам на ушите си — прошепна ми тя, докато майка ми и сестра ми продължаваха да спорят.
Затворих телефона и двете е Луси отидохме във всекидневната, върнахме се към тихата зимна утрин във Върджиния, където дърветата не помръдваха, а по сенчестите места все още имаше девственобял сняг. Не можех да си представя, че някога отново ще се върна да живея в Маями. Промяната на сезоните приличаше на фазите на луната — една сила, която ме притегляше и променяше гледната ми точка. Имах нужда и от пълнолунието, и от новолунието, и от нюансите между тях, дните трябваше да бъдат къси и студени, за да се насладя на пролетните утрини.
Луси получи от баба си чек за петдесет долара. Дороти също й пращаше пари и аз се почувствах доста засрамена, когато Луси отвори плика и прибави и моя чек към другите два.
— Парите са нещо съвсем безлично — изрекох с извинителен тон.
— За мен не са безлични, защото ми трябват. Ти току-що купи още една програма за моя компютър.
Тя ми поднесе малък, но тежък пакет, обвит със златисто-червена хартия, и не можа да скрие радостта си, когато зърна лицето ми при отварянето му.
— Помислих си, че това ще ти помогне да спазваш графика на посещенията си в съда — каза тя. — Подхожда и на спортното ти яке.
— Луси, великолепен е.
Докоснах черните корици на подвързания е агнешка кожа бележник, пригладих кремавите му страници. Сетих се за онази неделя, когато й бях дала колата си, за да отиде в центъра на града и когато бе закъсняла толкова много. Хващам се на бас, че хитрушата бе ходила да пазарува тогава.
— А това са резервни допълнения за следващата календарна година. — Луси сложи един по-малък подарък в скута ми и в този миг телефонът иззвъня.
Марино ми пожела весела Коледа и каза, че искал да намине, за да ми донесе „подаръка“.
— Предай на Луси, че е най-добре да се облече топло и да не слага тесни дрехи — малко раздразнено изрече той.
— За какво говориш? — учудих се аз.
— Да не слага тесни джинси, защото патроните няма да се съберат в джобовете й. Ти ми каза, че искала да се научи да стреля. Първият урок е тази сутрин преди закуска. Ако го пропусне, това си е неин проблем, дявол го взел. В колко часа ще обядваме?
— Между един и половина и два. Мислех, че си зает.
— Ами вече се освободих. Ще бъда у вас след около двайсет минути. Кажи на хлапето, че навън е дяволски студено. Искаш ли да дойдеш с нас?
— Този път не. Ще остана да сготвя.
Когато пристигна, Марино съвсем не изглеждаше в добро настроение и разигра истински театър, докато проверяваше резервния ми револвер — „Ругер“, 38-и калибър, с гумена ръкохватка. Отвори барабана и бавно го завъртя, като надничаше във всяко гнездо поотделно. Издърпа петлето, огледа цевта и провери спусъка. Докато изпълнената с любопитство Луси мълчаливо го наблюдаваше, той авторитетно се разпростря върху следите от смазката, която бях използвала, и ме информира, че ругерът вероятно има нагар и би трябвало да се изчисти. После двамата с Луси заминаха с неговия форд.
Върнаха се след няколко часа, лицата им бяха порозовели от студа и Луси гордо ми показа ожуления си пръст, с който бе натискала спусъка.
— Как се справя тя? — попитах го, бършейки ръце в престилката си.
— Не беше зле — отвърна Марино, като избягваше погледа ми. — Мирише ми на печено пиле.
— Не е вярно — казах и взех палтата им. — Мирише на cotoletta di tacchino alla bolognese.
— Справих се по-добре, отколкото той казва — обади се Луси. — Само два пъти не улучих мишената.
— Ще трябва да продължаваш да се упражняваш на сухо, докато престанеш да натискаш така рязко спусъка. Не забравяй да дръпваш предпазителя.
— По мен има повече сажди, отколкото по Дядо Коледа, след като се спусне през комина — весело заяви Луси. — Ще взема един душ.
В кухнята аз налях кафе, докато Марино направи проверка на плота, пълен с бели трюфели, сотирано филе от пуйка, вино „Марсала“, прясно настъргано сирене „Пармезан“, шунка и останалите неща за нашия обяд. Отидохме във всекидневната, където огънят пламтеше в камината.
— Беше много любезен — проговорих. — Ценя това повече, отколкото си мислиш.
— Един урок не е достатъчен. Може би ще поработя с нея още два-три пъти, преди да си замине за Флорида.
— Благодаря ти, Марино. Надявам се, че не се е наложило да направиш прекалено големи жертви, за да промениш плановете си.
— Не беше кой знае каква възможност — кратко ми отговори той.
— Значи се отказа от „Шератон“ — взех да опипвам почвата аз. — Приятелката ти можеше да се присъедини към нас.