Треперех и едва си поемах дъх. Сърцето ми сякаш се бе вледенило и опираше в гърлото ми. Полицаите бяха открили колата на Сюзън на една малка уличка близо до Стробъри Стрийт. Седяла на шофьорската седалка, била мъртва. Никой не знаеше какво е правила в тази част на града, нито какви са били мотивите на убиеца.
— Какво друго ти каза тя по време на снощния ви разговор? — попита Марино.
Нищо важно не ми идваше наум!
— Беше напрегната — отговорих. — Притесняваше се за нещо.
— За какво? Някакви предположения?
— Не знам за какво.
Ръцете ми трепереха, докато ровех в медицинската си чанта и отново проверявах дали всичко е на мястото си. Камерата, ръкавиците и другите неща бяха налице. Спомних си как Сюзън веднъж бе казала, че ако някой се опита да я отвлече и изнасили, първо ще трябва да я убие.
Понякога двете бяхме оставали в службата до късно следобед, за да почистим и да попълним документацията. Бяхме разговаряли съвсем приятелски за това какво е да си жена и да обичаш някой мъж, какво е да си майка. Само веднъж споменахме за смъртта и Сюзън призна, че се бои от нея.
— Аз не говоря за ада, нито за пламъците и сярата, за които проповядва баща ми… Не от това се страхувам — бе казала тогава тя. — Просто се страхувам, че после няма нищо.
— Има — рекох аз.
— Откъде знаеш?
— Нещо си е отишло. Погледни лицата им и ще разбереш. Енергията я няма. Духът не умира. Само тялото.
— Но откъде знаеш? — отново ме попита тя.
Марино понамали скоростта и зави по Стробъри Стрийт. Погледнах в страничното огледало. Друга полицейска кола ни следваше, на покрива й проблясваха червени и сини светлини. Минахме покрай два ресторанта и малка бакалничка. Навсякъде беше затворено и малкото коли, които се движеха, спираха, за да ни направят път. Близо до кафенето на Стробъри Стрийт една линейка препречваше пътя към тясна уличка. Два автомобила на телевизията бяха паркирани малко по-надолу. Репортери неспокойно обикаляха около мястото, обградено с жълт кордон. Марино спря колата. Камерите веднага се насочиха към нас.
Вървях плътно след него. Камерите се приближаваха, микрофоните се насочиха към нас. Марино крачеше напред без колебание и не отговори на нито един въпрос. Аз извърнах лице. Заобиколихме линейката и минахме под жълтия кордон. Старата тъмночервена тойота бе паркирана на тясна отсечка, настлана с чакъл и покрита с утъпкан мръсен сняг. От двете й страни се извисяваха грозни тухлени стени и препречваха косите лъчи на късното слънце. Полицаите правеха снимки, разговаряха и оглеждаха наоколо. Водни капки бавно се процеждаха от покривите и от ръждясалите пожарни стълби. Във влажния въздух се носеше миризма на сметище.
Смътно отбелязах, че познавам младия офицер с класически черти на лицето, който разговаряше е някого по портативния си радиотелефон. Том Лусеро изрече нещо неясно и изключи радиотелефона, като не откъсваше очи от нас. От мястото, където стоях, се виждаха само лявото й бедро и лявата й ръка, защото вратата на тойотата беше отворена. Бях потресена, когато разпознах черното вълнено палто, позлатената халка, часовника от черна пластмаса. Между предното стъкло и таблото за управление бе пъхната червената й медицинска карта.
— Разрешителното е на името на Джейсън Стори. Това сигурно е съпругът й — съобщи Лусеро на Марино. — В чантата й има документи. На шофьорската й книжка пише Сюзън Доусън Стори, двайсет и осем годишна, бяла, от женски пол.
— Пари има ли?
— Единайсет долара в портмонето й и две кредитни карти. Засега няма никакви данни да е била обрана. Познавате ли я?
Марино се наведе, за да я види по-добре. Мускулчетата на долната му челюст потрепнаха.
— Да. Познавам я. Така ли намерихте колата?
— Отворихме вратата откъм шофьорската седалка. Това е всичко — рече Лусеро и пъхна портативния радиотелефон в джоба си.
— И моторът не работеше, а вратите бяха отключени?
— Така е. Както ви казах по телефона. Фриц открил колата по време на патрулната си обиколка към петнайсет часа и забелязал медицинската й карта. — Той ме погледна. — Ако минете от другата страна на колата, ще видите, че има кръв в областта на дясното ухо. Някой добре си е свършил работата.
Марино отстъпи назад и огледа мръсния сняг.
— Май няма да имаме късмет със следите от стъпки.
— Прав сте. Снегът се топи като сладолед. Така беше и когато дойдохме.
— Някакви гилзи?
— Не.
— Близките й знаят ли?
— Още не. Помислих си, че може би ти ще се заемеш с това — каза Лусеро.
— Само вземи мерки името й и професията й да не станат известни на медиите, преди да научи семейството. Господи! — Марино се обърна към мен. — А ти какво ще правиш тук?