— Не искам да докосвам нищо в колата — промълвих и извадих камерата си. Бях нащрек и мисълта ми бе ясна, но ръцете ми не преставаха да треперят. — Дай ми една минутка да се поогледам, а после ще трябва да я сложим на носилка.
— Вие готови ли сте за лекарката? — обърна се Марино към Лусеро.
— Готови сме.
Сюзън бе в избелели сини джинси и изтъркани ботуши с връзки, черното й вълнено палто бе закопчано догоре. Сърцето ми се преобърна, когато забелязах червения копринен шал да се подава над яката й. Носеше слънчеви очила и бе облегната удобно на седалката, сякаш се е канила да подремне. Около шията й върху тъмносивата тапицерия имаше червеникаво петно. Заобиколих от другата страна на колата и видях кръвта, за която бе споменал Лусеро. Започнах да правя снимки и изведнъж спрях, наведох се по-близо до лицето на Сюзън и долових лекото ухание на мъжки одеколон. Забелязах, че предпазният й колан не е закопчан.
Не докоснах главата й, докато не пристигна екипът и трупът на Сюзън не бе сложен на носилка и качен в линейката. Седнах вътре и внимателно я огледах, за да открия раните от куршумите. Намерих една на дясното слепоочие, друга — във вдлъбнатината отзад в горната част на врата й, близо до косата. Прокарах облечената си с ръкавица ръка през кестенявите й коси, за да видя дали има още кръв, но нямаше.
Марино се настани в задната част на линейката.
— Колко пъти е простреляна? — попита ме той.
— Намерих две входящи рани. Куршумите са останали в тялото, макар че напипах единия под кожата в областта на лявата слепоочна кост.
Той притеснено погледна часовника си.
— Семейство Доусън живее недалеч оттук. В Гленбърни.
— Семейство Доусън ли? — попитах и свалих ръкавиците си.
— Нейните родители. Трябва да говоря с тях. Сега. Преди някоя гадина да изтърве нещо и те да научат за случилото се от проклетото радио или от телевизията. Ще намеря кола да те закара у вас.
— Не — отвърнах. — Ще дойда с теб. Струва ми се, че така трябва.
— Когато потеглихме, уличните лампи започнаха да светват една по една. Марино бе вперил поглед в пътя, а лицето му стана застрашително мораво.
— Дявол го взел! — измърмори той. — По дяволите! Да стреля в главата й._ Да застреля бременна жена!_
Аз се взирах навън през страничния прозорец, в главата ми се въртяха объркани мисли, откъслечни и разкривени образи.
Покашлях се.
— Откриха ли съпруга й?
— От техния апартамент никой не отговаря. Може би той е при родителите й. Господи, как мразя тази работа! Исусе Христе, не искам да правя това. Ама че шибана Коледа! Почуквам на вратата ти и ти се свиваш от страх, защото ще ти кажа нещо, което ще съсипе живота ти.
— Ти самият не си съсипал ничий живот.
— Е, приготви се, защото точно такова нещо се каня да направя.
Зави към Албемарл. Огромните кофи за смет бяха събрани в края на улицата и около тях се виждаха хартиени торбички, претъпкани с останки от коледната украса. Прозорците меко светеха, в някои от тях се виждаха многоцветните лампички на елхите. Млад баща теглеше след себе си по тротоара шейничката с малкия си син. Двамата ни се усмихнаха и ни махнаха. Гленбърни беше кварталът на средната класа, на младите професионалисти, женени или неженени и жизнерадостни. През топлите месеци хората седяха на площадките пред къщите си, готвеха навън в дворовете си. Гостуваха си и се поздравяваха от улицата.
Скромният дом на семейство Доусън беше построен в стила на късната английска готика, а пред входа му се виждаха спретнато подрязани вечнозелени храсти. Прозорците на горния и на долния етаж светеха, един стар пикап бе паркиран на тротоара отпред.
Позвънихме и след малко женски глас се обади иззад вратата:
— Кой е?
— Мисис Доусън?
— Да.
— Офицерът от Ричмъндското полицейско управление Марино. Трябва да говоря с вас — гръмко изрече той и вдигна значката си пред шпионката.
Ключалката изщрака и пулсът ми стремително се ускори. Благодарение на превратностите в медицинската ми професия, бях виждала пациенти, които крещяха от болка и ме умоляваха да не ги оставям да умрат. Лицемерно ги убеждавах: „Ще се оправите“, докато те стискаха ръката ми, умирайки. Изказвах съболезнованията си на отчаяните близки в малките душни стаички, където дори военните свещеници се чувстваха объркани. Но никога не беше ми се случвало на Коледа да занеса вест за нечия смърт.
Забелязах, че мисис Доусън и дъщеря й си приличат само по извивката на едрата долна челюст. Мисис Доусън имаше остри черти и къса побеляла коса. Сигурно не тежеше повече от петдесет килограма и ми заприлича на изплашена птица. Когато Марино ме представи, в очите й се появи ужас.