— Поплачете си, преподобни Доусън.
Очите му се напълниха със сълзи. Чух стъпките на Марино по стълбите. Той влезе в кухнята и Доусън отчаяно изрече същата фраза, като едва-едва помръдваше устни.
Марино слисано го изгледа.
— Струва ми се, че синът ви си е дошъл.
Бащата на Сюзън се разплака неудържимо. Дочухме как в зимния мрак навън се затръшнаха врати на кола и откъм входната врата долетя смях.
Коледната вечеря отиде в кофата за смет, аз прекарах вечерта, като крачех напред-назад из къщата и току говорех по телефона, а Луси се затвори в кабинета ми. Имах да уреждам много неща. Убийството на Сюзън бе предизвикало криза в службата ми. Трябваше да взема окончателно решение и да внимавам фотографите да стоят настрана от хората, които я бяха познавали. Полицаите трябваше да дойдат да прегледат кабинета й и личния й шкаф. Трябваше да разпитат членовете на моя екип.
— Не мога да присъствам — каза ми по телефона моят заместник Фийлдинг.
— Разбирам — отговорих аз и усетих, че в гърлото ми е заседнала буца. — Нито очаквам някой от вас да присъства, нито искам това.
— А ти?
— Аз трябва да бъда там.
— Господи! Не мога да повярвам, че това се е случило. Просто не мога да повярвам.
Доктор Райт, заместникът на съдебномедицинския експерт в Норфък, любезно се съгласи да пристигне рано на следващата сутрин. Беше неделя и освен мен, в моргата бе само Вандър, който беше дошъл да ни помогне със своята „Лума-Лайт“. Дори да бях в състояние да направя аутопсията на Сюзън, пак щях да откажа. Не исках да създавам усложнения по време на делото, защото защитата щеше да подложи на съмнение обективността ми на свидетел и експерт, тъй като същевременно бях и бивша началничка на Сюзън. Тъй че докато Райт работеше, аз седях зад едно бюро в моргата. От време на време той подхвърляше по някой коментар, чуваше се тракането на инструментите и бълбукането на течаща вода, а в това време аз се взирах в стената отсреща. Не се докоснах до книжата й, не сложих етикетче дори на една-единствена епруветка. Не се обърнах да погледна.
Само веднъж го попитах:
— Не усети ли някаква миризма по нея или по дрехите й? На някакъв одеколон?
Той прекъсна работата си и чух, че направи няколко крачки към мен.
— Да. Ясно я усетих, особено около яката на палтото й и шала.
— Прилича ли ти на мъжки одеколон?
— Х-м-м. Струва ми се, че си права. Да, бих казал, че е мъжки. Може би съпругът й употребява одеколон?
— Райт скоро щеше да се пенсионира. Беше пооплешивял, имаше коремче и говореше с подчертан западновърджински акцент. Смятаха го за много способен съдебен лекар и съвсем точно знаеше какво имам предвид.
— Добър въпрос — рекох аз. — Ще помоля Марино да провери. Но вчера съпругът й е бил болен и след обяда си е легнал. Това не означава, че не си е сложил одеколон. Не значи и че брат й или баща й не употребяват одеколон.
— Това, изглежда, е от малък калибър. Няма изходящи рани.
Затворих очи и го слушах.
— Раната на дясното й слепоочие е три шестнайсети от инча, има и половин инч нагар… не е от всички страни. Малко от нагара, но повечето се губи в косата й. Има малко барутни частици в слепоочния мускул. Почти нищо по костта и мозъчната обвивка.
— Траекторията? — попитах аз.
— Куршумът преминава през задната страна на десния челен лоб, после през външните към основните ганглии и се удря в лявата слепоочна кост, където засяда в мускула под кожата. Говорим за обикновен стоманен куршум, ъхъ, с медно покритие, но без обвивка.
— И е останал съвсем запазен?
— Да. После имаме тази втора рана във вдлъбнатината на тила. Мястото около нея е черно, обгорено, ожулено, със следи от дулото. Леко разкъсване по ръба, около една шестнайсета от инча. Много барутни частици в тилните мускули.
— Плътен контакт?
— Да. Според мен силно е натиснал дулото в тила й. Куршумът влиза през голямото тилно отвърстие и отнася шийния прешлен. Остава направо във вентралната обвивка.
— Ами ъгълът? — попитах аз.
— Наклонен е нагоре. Бих казал, че ако е седяла в колата по това време, била е отпусната напред или главата й е била наведена.
— Не са я намерили така — отбелязах аз. — Беше облегната назад.
— Тогава вероятно е била сложена в това положение — реши Райт. — След като я е убил. Струва ми се, че този куршум, който е заседнал в тила, е бил последният. Бих предположил, че при втория изстрел тя вече е била неподвижна и отпусната напред.
От време на време успявах да се справя, сякаш не ставаше дума за човек, когото познавах. После цялото ми тяло започваше да трепери, сълзи напираха в очите ми. Два пъти се наложи да излизам навън и да стоя на паркинга в студа. Когато той стигна до десетседмичния зародиш в утробата й — момиче, — аз се оттеглих в кабинета си на горния етаж. Според законите на Върджиния нероденото дете не беше човек и следователно не можеше да е било убито, защото е невъзможно да убиеш нещо, което не е живо.