— Можеш да вземеш моите. Във всеки случай слънцето скоро ще залезе.
Докато стигнахме с автобуса до пистите, наехме екип на Луси и се свързахме с инструктора, който чакаше при въжената линия, стана три часът и двайсет и девет минути. Скиорите приличаха на ярки петънца, спускащи се надолу по склона, и едва когато се приближаха, се превръщаха в хора. Забих здраво ските си в склона и като прикрих очи с длан, внимателно огледах лифтовете и въжените линии. Слънцето вече се спускаше към върховете на дърветата, снегът ослепително блестеше, но сенките се издължаваха, а температурата бързо спадаше.
Забелязах мъжа и жената просто, защото много грациозно се пързаляха един до друг, щеките им приличаха на перца и почти не докосваха снега, докато двамата се рееха като птици. Познах Бентън Уесли по сребристите коси и му махнах с ръка. Той погледна назад, извика нещо непонятно на Кони, отблъсна се и полетя като стрела надолу, а ските му бяха така плътно една до друга, та си помислих, че сигурно е невъзможно да се пъхне и лист хартия между тях.
Когато спря сред фонтан от снежен пух и вдигна тъмните очила на темето си, изведнъж ми хрумна, че дори да не го познавах, пак щях да го наблюдавам. Черните скиорски панталони плътно обгръщаха добре оформените му мускулести крака, които обикновено не се забелязваха под всекидневните му традиционни костюми, а якето му беше с цвета на залеза в Ки Уест. Лицето и очите му сияеха, а острите му черти изглеждаха още по-поразителни.
— Прекрасно е, че си тук — каза Уесли.
Щом го видех или чуех гласа му, веднага си спомнях за Марк. Двамата бяха колеги и първи приятели. Можеха да минат за братя.
— Къде е Луси? — попита Кони.
— В този момент превзема въжената линия — посочих аз.
— Надявам се, че нямаш нищо против, дето я записахме на урок по ски.
— Да имам нещо против ли? Не знам как да ви благодаря, че сте толкова внимателни. Много е доволна.
— Смятам да постоя тук и да я погледам — каза Кони. — После ще отида да пийна нещо горещо, а имам чувството, че и Луси няма да откаже. Бен, ти май още не си се уморил както трябва.
— Ще дойдеш ли да направим няколко бързи спускания? — попита ме Уесли.
Докато чакахме на опашката за лифта, си разменихме някои незначителни забележки, а когато седнахме, и двамата замълчахме. Уесли свали предпазния лост и се понесохме плавно нагоре. Въздухът бе режещо студен и възхитително чист, изпълнен с кротки звуци — свистяха ски, глухо падаха твърди буци сняг. Белият прах от машините за правене на сняг се носеше подобно на пушек над гората между склоновете.
— Говорих с Дауни — каза той. — Ще се видите в управлението веднага щом успееш да отидеш там.
— Това е добра новина — рекох. — Бентън, какво ти казаха?
— Няколко пъти говорихме с Марино. Както изглежда, в момента имате няколко случая, които не са непременно свързани чрез наличните данни, но между тях има някакви странни съвпадения.
— Мисля, че става въпрос за нещо повече от обикновени съвпадения. Нали знаеш за пръстовия отпечатък на Рони Уодел, открит в къщата на Дженифър Дейтън?
— Да. — Той се взираше в няколко иглолистни дървета, извисили се на фона на залязващото слънце. — Както вече казах на Марино, надявам се, че има някакво логично обяснение на това как пръстовият отпечатък на Уодел е попаднал там.
— Логичното обяснение би могло да гласи, че по някое време той е бил в къщата й.
— Тогава изпадаме в някаква невероятно странна ситуация, Кей. Затворник с изпълнена смъртна присъда излиза на улицата и отново извършва убийство. И тогава би трябвало да предположим, че някой друг е заел мястото му на електрическия стол в нощта на тринайсети декември. Съмнявам се, че е имало много доброволци.
— Сигурно.
— Какво знаеш за криминалното досие на Уодел?
— Много малко.
— Преди години го разпитвах в Мекленбърг.
Погледнах го с любопитство.
— Вместо увод ще ти кажа, че не беше много общителен и не желаеше да обсъжда убийството на Робин Найсмит. Твърдеше, че ако наистина я е убил, нищо не си спомня. Това не е необичайно. Повечето от онези, които са извършили някакво насилие, твърдят, че не си спомнят или отричат да са извършили престъпление. Преди да дойдеш, поисках да ми изпратят по факса консултативния протокол на Уодел.
— Бентън, вече се радвам, че съм тук.
Той се взираше право напред, рамената ни едва се докосваха. Известно време пътувахме мълчаливо, склонът под нас ставаше все по-стръмен. След малко попита:
— А ти как си, Кей?
— По-добре съм. Но имам и ужасни моменти.
— Знам. Винаги ще ги има. Но се надявам да стават по-малко. Ще има и цели дни, когато няма да чувстваш нищо.