— Искам да те питам нещо, докторе — рече той, когато се върнах на масата. — Как ще се чувстваш, ако пипнат онези гадняри, които убиха Марк?
Въпросът ме изненада. Не исках да мисля за тези хора.
— Нещо вътре в теб не иска ли да види тези копелета на бесилото? — продължи Марино. — Понякога не ти ли се иска да участваш доброволно в наказателния взвод и сама да натиснеш спусъка?
Марк почина, когато до него избухна бомба, поставена в кофа за смет на лондонската гара „Виктория“. Бях така шокирана, изпитвах такава мъка, че въобще и дума не можеше да става за отмъщение.
— За мен е чисто губене на време да си представям как наказвам група терористи.
Марино се вторачи в мен.
— Това е един от всеизвестните ти велики отговори без смисъл. Сигурно си готова да аутопсираш безплатно онези типове, стига да можеш. Ще ги искаш живи и ще ги режеш много, много бавно. Казвал ли съм ти какво се случи със семейството на Робин Найсмит?
Посегнах към чашата си.
— Баща й беше лекар в Северна Върджиния. Прекрасен човек — започна той. — Около шест месеца след съдебния процес се разболя от рак и два месеца по-късно почина. Робин беше единственото му дете. Майката се премести в Тексас, пострада при автомобилна катастрофа и прекарва остатъка от дните си в инвалидна количка. Не й е останало нищо друго освен спомените. Уодел фактически уби цялото семейство на Робин Найсмит. Той унищожаваше всичко, до което се докоснеше.
Представих си как Уодел е израснал в онази ферма, откъси от размислите му се въртяха в главата ми. Виждах го как седи на стълбището пред къщата и захапва домат с вкус на слънце. Питах се за какво ли си е мислил в последните мигове от живота си. Питах се дали се е молил.
Марино смачка цигарата си в пепелника. Готвеше се да си тръгва.
— Познаваш ли един детектив на име Трент от окръг Хенрико? — попитах го аз.
— Джо Трент. Беше в Девето, но преди два месеца го направиха сержант и го преместиха в Детективския отдел. Малко е нервен, но иначе си го бива.
— Обади ми се заради някакво момче…
— Еди Хийт ли? — прекъсна ме той.
— Не му знам името.
— Бял, на около тринайсет години. Работим по случая. „При Лъки“ се намира в нашия град.
— „При Лъки“ ли?
— Супермаркетът, където са го видели за последен път. Близо до Чембърлейн Авеню е, в Нортсайд. Какво искаше Трент? — Марино се намръщи. — Сигурно е научил, че Хийт няма да оцелее и е решил отрано да си уреди среща с теб, а?
— Иска да отида да видя някакви необичайни наранявания, вероятно следи от малтретиране.
— Господи! Ужасно е, когато се случва на деца. — Марино отмести стола и потърка слепоочията си. — По дяволите! Щом се отървеш от един гад, веднага се появява друг и заема мястото му.
След като Марино си отиде, седнах до камината в дневната и наблюдавах как гаснат въглените. Бях много уморена, изпитвах някаква смътна, непоносима тъга и нямах сили да се отърся от нея. След смъртта на Марк в душата ми остана една сълза. Колкото и да е невероятно, започвах да разбирам каква голяма част от душата ми му принадлежеше.
За последен път го видях в деня, когато трябваше да отлети за Лондон; успяхме да обядваме набързо заедно, преди да тръгне за летището. От всичко най-ясно си спомням това, че и двамата непрекъснато поглеждахме часовниците си, докато навън в небето се кълбяха буреносни облаци и накрая дъждът започна да барабани по стъклата на прозореца в нашето сепаре. Беше си порязал брадичката при сутрешното бръснене и по-късно, когато си спомнях лицето му, винаги виждах тази малка драскотина и неизвестно защо, това ме караше да се чувствам безсилна.
Той почина през февруари, когато войната в Персийския залив бе към своя край, и твърдо решена да потисна мъката си, продадох къщата си и се преместих в друг квартал. Постигнах само това, че изтръгнах корените си, без всъщност да се преместя, а познатите дървета и съседите, които ми носеха утеха, вече ги нямаше. Поднових мебелите си и промених градината, но това ми подейства още по-потискащо. Всичко, което вършех, за да се разсея, само ми отнемаше напразно времето и понякога си представях как Марк клати глава.
„За такъв привърженик на логиката като теб…“ — сякаш се усмихваше и казваше той.
„А ти какво би направил? — питах го мислено аз в безсънните си нощи. — Какво би направил, ако беше на този свят вместо мен?“
Върнах се в кухнята, изплакнах чашата си и отидох в кабинета, за да видя какви съобщения е приел телефонният ми секретар. Бяха се обадили неколцина репортери, а също така майка ми и племенницата ми Луси. Трима души бяха затворили телефона, без да кажат нищо.