Ученият обаче не даде вид да е забелязал това. Или бе така свикнал с подобни прояви на нетактичност, че вече не му правеха впечатление. Защо ли пък изпитва такъв интерес към Еверест, помисли си Харпър. Дали не заради неговата непристъпност? Или заради това, че достъпът до него му бе отказан още при самото раждане?
При все това днес, само три години след този разговор, Харпър спря едва на сто стъпки от върха и изтегли доктора при себе си с помощта на найлоновото въже. Макар и да не бяха говорили за това, знаеше, че ученият иска да достигне върха пръв. Заслужаваше тази чест и младият човек нямаше да стори нищо, с което да му попречи.
— Всичко ли е наред? — попита Харпър, когато доктор Елуин го изпревари. Въпросът му бе съвършено излишен, но той чувствуваше потребност да се пребори с обкръжаващата ги самота. За миг му се стори, че са единствените хора на света. В тази бяла пустош от заснежени върхове отсъствуваше всякакъв признак за съществуването на човешката раса.
Елуин не отговори, а само кимна разсеяно, когато го задмина, втренчил възбуден поглед във върха. Вървежът му бе странен и скован и краката му почти не оставяха следи върху снега. Обемистата раница на плещите му издаваше тихо, но съвсем ясно доловимо бръмчене.
Всъщност, именно тази раница го носеше. Или по-точно, носеше три четвърти от тежестта му. Докато си проправяше уверено път към последните няколко стъпки, делящи го от някога недостъпната му цел, доктор Елуин заедно с оборудването си тежеше само петдесет фунта. Ако пък и това му се стореше много, щеше да бъде достатъчно само да завърти само едно копче, за да изчезне цялата му тежест.
Тук, в облятите от лунната светлина Хималаи, се намираше най-голямата тайна на двадесет и първи век. В целия свят съществуваха само пет екземпляра от експерименталните левитатори на Елуин и два от тях сега бяха на Еверест.
Харпър все още продължаваше да възприема като магия „левитата“, както набързо ги кръстиха в лабораторията, макар и да знаеше за съществуването им още отпреди две години. Батериите им съхраняваха електроенергия, достатъчна, за да повдигне тежест от двеста и петдесет фунта на вертикално разстояние от десет мили, което обезопасяваше пътешествието им. Цикълът на подем и спускане можеше да се повтаря почти до безкрайност, тъй като устройствата взаимодействуваха с гравитационното поле на Земята. Когато се издигаха, батерията губеше енергия. Когато се спускаха, зареждаше се повторно. Тъй като нито един механичен процес не е съвършен, при всеки цикъл се губеше малко енергия. Зарядът на батериите обаче бе достатъчен за най-малко сто цикъла.
Изкачването на планината при неутрализирането на по-голямата част от собствената тежест бе вълнуващо изживяване. Струваше им се, че са закачени на невидими балони, чиято подемност може да се регулира. Необходимо им бе да запазят част от теглото си, за да постигнат сцепление с повърхността. След известно експериментиране се спряха на двадесет и пет процента. При тази натовареност катеренето по ската бе приравнено на вървежа по равна повърхност.
Наложи им се на няколко пъти да сведат килограмите почти до нула, за да преодолеят някои вертикални скали. Това бе всъщност най-интересното преживяване, тъй като предполагаше пълно доверие в оборудването. Да висиш във въздуха, поддържан само от кутия с тихо бръмчаща електроника, изискваше значително усилие на волята. След няколко минути обаче усещането за сила и свобода надви страха. Една от най-старите мечти на човечеството се бе сбъднала.
Няколко седмици преди това един от сътрудниците на библиотеката бе открил поема от началото на двадесети век, описваща съвсем точно сегашното им постижение: „да прекосиш уверен жестокото небе“. Дори и птиците не притежаваха такава свобода на движение в третото измерение. В случая можеше да се говори за истинско покоряване на пространството. Левитаторът щеше да открие пътя към планините и към всички високи места по света, така както някога аквалангът бе проправил пътя към морските глъбини. След като устройствата преминеха през необходимите тестове и започнеше масовото им производство, човешката цивилизация щеше да бъде изцяло променена. Щеше да настъпи революция в транспорта. Пътуването в космоса нямаше да бъде по-скъпо от летенето. Цялото човечество щеше да се устреми нагоре. Това, което се бе случило преди сто години с изобретяването на автомобила, щеше да представлява само бледа сянка на предстоящите огромни социални и политически преобразувания.