Харпър обаче бе уверен, че доктор Елуин, вживял се единствено в самотната си победа, сега въобще не мисли за това. След време щеше да стане обект на похвалите, а може би и на проклятията на света, обаче те щяха да означават за него нещо по-малко от изкачването на най-високия връх на Земята. То наистина бе победа на разума над материята, на интелекта над едно крехко и осакатено тяло. Всичко останало беше без значение.
Когато Харпър се присъедини към учения в подножието на плоската и обсипана със сняг пирамида, той се ръкува с него доста официално, тъй като в момента това изглеждаше най-подходящото нещо. Не размениха обаче никакви думи. Чудото от достижението и панорамата от върхове, простиращи се във всички посоки, ги бяха лишили от дар слово.
Харпър се отпусна в прегръдките на устройството и бавно се огледа. Припомни си имената на обкръжаващите ги великани: Макалу, Лхоце, Барунце, Чо Ю, Канченджунга… Много от тези върхове и до днес не бяха покорени от никого. Е, левитаторът скоро щеше да промени нещата.
Не ще и дума, че съществуваха множество хора, които нямаше да одобрят това. И през двадесети век обаче бе имало алпинисти, смятащи, че използуването на кислородна маска е „нечестно“. Днес бе трудно да се повярва, че някога е имало хора, опитали се да достигнат тези върхове без технически средства, само след седмици аклиматизация. Харпър си спомни за Малори и Ървин, чиито неоткрити тела може би бяха само на миля от тях.
Доктор Елуин, застанал зад него, се изкашля.
— Да вървим, Джордж — каза тихо той, със заглушен от кислородния филтър глас. — Трябва да се върнем преди да са започнали да ни търсят.
Двамата махнаха мълчаливо за сбогом на всички, дошли на това място преди тях, и бавно се заспускаха по полегатия скат. Нощта, досега светла, започна да става все по-мрачна. Няколко облака покриха така бързо Луната, че светлината й изчезна и едва успяваха да следят посоката си. На Харпър промяната във времето никак не му хареса и започна мислено да променя плановете си. Може би щеше да бъде по-разумно да се насочат към базата на южния скат, отколкото да продължат към хижата. Не каза обаче нищо на доктор Елуин, за да не предизвиква фалшиви тревоги.
Ето, вече вървяха по остър като нож хребет, като от едната им страна царуваше пълен мрак, а от другата едва се долавяше блясъка на снежната покривка. Това би било ужасно място да те застигне буря, помисли си Харпър.
Още в следващия миг силният вятър се стовари върху тях. Един могъщ въздушен поток се появи сякаш от нищото, като че ли планината бе избрала точно този момент, за да покаже силата си. Нямаше да им остане време за каквото и да било. Вятърът щеше да ги отнесе дори и да притежаваха нормална тежест. За броени секунди въздушното течение ги отвя в мрачната пустота.
Бе невъзможно да се прецени колко е дълбока бездната под тях. Когато Харпър събра сили и погледна надолу, не видя нищо. Имаше чувството, че вятърът го движи в хоризонтална посока, обаче знаеше, че пада. Наистина падаше, но само с една четвърт от нормалната си тежест. Това обаче не го утешаваше. Беше все едно, дали ще да падне от височина четири хиляди стъпки или само от хиляда.
Нямаше време да се уплаши — това щеше да стане по-късно, ако оживееше — и колкото и нелепо да бе, умът му беше изпълнен единствено от тревогата, че скъпият левитатор може да се повреди. Напълно бе забравил за партньора си, тъй като в подобни кризисни моменти мозъкът може да бъде зает само с една мисъл. Внезапното обтягане на найлоновото въже го изпълни с удивление и безпокойство. Едва тогава забеляза как доктор Елуин бавно се завърта около него, подобно на планета около Слънцето.
Тази гледка веднага го върна към действителността и го накара да съобрази какво трябва да се направи. Вцепенението му навярно не бе продължило повече от частица от секундата.
— Докторе, използувайте аварийния подем! — изкрещя, заглушаван от вятъра.
Още докато произнасяше тези думи, той счупи печата на своя левитатор и натисна копчето.
Устройството веднага забръмча подобно на рояк разсърдени пчели. Почувствува как ремъците се впиха в тялото му, сякаш се опитаха да го изтеглят нагоре, към небесата, далеч от очакващата го долу невидима смърт. В ума му проблесна простата аритметика на гравитационното поле на Земята, сякаш изписана с огнени букви. Един киловат повдига сто килограма на метър в секунда, а устройствата можеха да преобразуват енергията с максималния темп от десет киловата, което означаваше, че няма да бъдат в състояние да го поддържат повече от минута. Но като се отчетеше предварителното намаление на тежестта му, би трябвало да започне да се издига със скорост от сто стъпки в секунда.