Усети рязък напън на въжето. Доктор Елуин бе закъснял малко с включването на аварийното копче, но и той най-сетне се възнасяше нагоре. Започна съзтезание между повдигащата мощ на устройствата им и вятъра, понесъл ги към ледения скат на Лхоце, сега само на хиляда стъпки от тях.
На лунната светлина видяха как стената от заснежени скали, подобна на замръзнала каменна вълна, се понася към тях. Едва ли се движеха с по-малко от петдесет мили в час. Но дори и да успееха да оцелеят след сблъсъка, щяха да са тежко ранени. На това място нараняванията бяха равносилни на смърт.
Тъкмо когато злополуката изглеждаше неизбежна, въздушното течение изведнъж ги повлече нагоре. Разминаха се със скалите само на петдесет стъпки. Това на пръв поглед беше чудо, но след като се успокои след миг, Харпър съобрази, че са спасени по силата на законите на обикновената аеродинамика. При допира си със ската на планината, вятърът нямаше друг път, освен да се насочи нагоре. Като преминеше от другата й страна, щеше отново да се спусне. Това обаче вече бе без значение, тъй като небето над тях бе празно.
Бяха започнали да плават под накъсаните облаци. Макар и скоростта им да не беше намаляла, ревът на вятърът внезапно бе изчезнал, тъй като се движеха заедно с него през пустотата. Независимо от тридесетте стъпки, които ги отделяха един от друг, можеха спокойно да разговарят.
— Доктор Елуин, добре ли сте? — попита Харпър.
— Да, Джордж — отвърна ученият хладнокръвно. — А сега, какво ще правим?
— Трябва да престанем да се издигаме. На по-голяма височина няма да можем да дишаме дори с филтрите.
— Прав си. Да се върнем към нормален режим.
Сърдитото бръмчене на устройствата отслабна и стана почти неуловимо, когато изключиха аварийното натоварване. Няколко минути сменяха позициите си от двата края на найлоновото въже, като отгоре се оказваше ту единият, ту другият. Когато най-сетне синхронизираха устройствата си, започнаха да плават във въздуха на височина малко под тридесет хиляди стъпки. Освен ако левитаторите откажеха, което след претоварването им бе напълно възможно, щяха да бъдат извън опасност.
Неприятностите им щяха да започнат, когато се опитат да се върнат на Земята.
Дотогава нито един човек не бе наблюдавал такава странна зора. Макар и да бяха уморени и измръзнали и сухият разреден въздух да дразнеше гърлата им при всяко вдишване, забравиха за всички тези неудобства още при появяването на първото бледо сияние иззад назъбения източен хоризонт. Звездите заугасваха една по една, като последна изчезна от погледа им най-блестящата от всички космически станции, Тихоокеанската — номер три, разположена на двадесет и две хиляди мили над Хавайските острови. Сетне слънцето изгря иззад море от безименни върхове и започна хималайският ден.
Все едно, че наблюдаваха изгрев на Луната. В началото косите лъчи осветиха само най-високите планини, докато обкръжаващите ги долини останаха потопени в мастилени сенки. Потокът от светлина обаче не престана да се придвижва върху планинските скатове, като все по-голяма част от тази сурова и недостъпна земя започна да навлиза в новия ден.
При внимателно вглеждане можеше да се забележат признаци на човешки живот. Забелязваха се няколко тесни пътища. От самотни селца се издигаше дим. Слънцето се отразяваше в покривите на манастирите. Светът под тях започна да се събужда, без да си дава сметка за вълшебното присъствие на двамата зрители, оглеждащи го от височина петнадесет хиляди стъпки.
През нощта вятърът навярно бе сменял посоката си няколко пъти, така че Харпър нямаше представа къде са. Не можа да разпознае местността. Възможно бе да се намират върху която и да е точка от линията от петстотин мили, простираща се между Непал и Тибет.
Налагаше се да изберат място за кацане, при това скоро, тъй като вятърът бързо ги носеше към едно струпване на върхове и ледници, където едва ли можеха да се надяват на помощ. Движеха се в североизточна посока, към Китай. Ако преминеха над планините и се приземяха там, щяха да изминат може би седмици, преди да установят контакт с някоя от службите на ООН за борба против глада и да се приберат у дома. Можеха да се окажат дори в опасност, ако се спуснеха от небето сред някое неграмотно и суеверно селско население.
— По-добре ще е да се приземим веднага — каза Харпър. — Тези планини не ми харесват. — Думите му сякаш се изгубиха в обкръжаващото ги празно пространство. Доктор Елуин бе само на десет стъпки от него и лесно можеше да се допусне, че не го е чул. Най-сетне обаче докторът кимна с глава, сякаш неохотно се съгласи.