— Боя се, че си прав, но не съм сигурен дали при този вятър ще успеем. Не забравяй, че няма да успеем да се приземим така бързо, както излетяхме.
Това бе вярно. Скоростта на зареждане на батериите бе само една десета от скоростта на разреждането им. Ако изведнъж се вкараше в тях твърде много гравитационна енергия, клетките им щяха да прегреят и по всяка вероятност да избухнат. Учудените тибетци или непалци щяха да си помислят, че в тяхното небе се е взривил голям метеорит и никой нямаше разбере какво се е случило с доктор Жул Елуин и младия му многообещаващ асистент.
Пет хиляди стъпки над повърхността, Харпър предположи, че взривът може да настъпи във всеки момент. Спускаха се бързо, но все пак недостатъчно. Не след дълго щеше да им се наложи да намалят скоростта, за да не се ударят в земята с прекалено голяма инерция. Ужасяващият и непредсказуем вятър отново се засили. Снежните потоци, откъснали се от оголените хребети, приличаха на призрачни знамена. Докато се движеха заедно с вятъра, двамата не си даваха сметка за силата му. Сега щеше да им се наложи да извършат още веднъж опасния преход между твърдите скали и гостоприемното небе.
Въздушното течение бе започнало да ги засмуква в един каньон. Нямаше никаква възможност да се издигнат над него. Нямаха избор и трябваше да търсят най-подходящото място за приземяване.
Каньонът започна да се стеснява ужасяващо бързо. Почти се бе превърнал във вертикален процеп, когато двамата преминаха покрай каменните стени със скорост от тридесет или четиридесет мили в час. Вихрушките ги подхвърляха ту наляво, ту надясно, и няколко пъти те се разминаха със скалите на няколко стъпки. Веднъж, когато прелетяха само на няколко ярда от една стърчаща скала, плътно обсипана със сняг, Харпър насмалко не се поддаде на изкушението да се откачи от левитатора. Това обаче щеше да бъде равносилно на скачане от тигана в огъня. Можеха да се окажат на твърда земя само за да установят, че са попаднали в капан без каквато и да е възможност да им се окаже помощ.
Дори и в този пореден момент на опасност, обаче, не изпита страх. Сякаш сънуваше интересен сън. Сън, от който ще да се събуди, и да установи, че се намира в безопасност в собственото си легло. Та това действително не бе възможно…
— Джордж! — извика докторът. — Сега е моментът! Стига да достигнем онази скала!
Имаха на разположение само няколко секунди. И двамата едновременно отпуснаха найлоновото въже, докато то се превърна в голяма примка, чийто долен край увисна само на няколко ярда над бързо движещата се повърхност. Една голяма скала, висока около двадесет стъпки, бе разположена точно по траекторията им. Зад нея се намираше заснежена равнина, даваща им основание да очакват едно сравнително меко приземяване.
Въжето се приплъзна върху долната част на скалата, създаде впечатлението, че насмалко ще се откачи, но най-сетне бе спряно от един ръб. Харпър почувствува, че се завърта подобно на камък, вързан за конец.
Не допусках, че снегът може да бъде толкова твърд, каза си. Пред очите му изведнъж избухна море от светлина и след това престана да усеща каквото и да било.
Бе отново в университета, в аудиторията. Един преподавател говореше нещо с познат глас, който обаче звучеше странно в това място. Все още полузамаян, си припомни имената на своите преподаватели. Не, не бе никой от тях. Въпреки всичко гласът му бе твърде познат и определено изнасяше лекция пред някого.
„… все още съвсем млад, когато съобразих, че в теорията на Айнщайн за гравитацията има нещо, което не е наред. По-специално, стори ми се неубедителен принципа за равностойността. Според него не е възможно да се направи разлика между последиците от гравитацията и от ускорението.
Това обаче определено не е вярно. Възможно е да се постигне равномерно ускорение, равномерно гравитационно поле не съществува. То се намира в обратна квадратна зависимост и следователно трябва да се изменя дори и при много къси разстояния. Лесно можеха да се направят експерименти, за да се демонстрира разликата между двете явления, така че се замислих дали…“
Спокойно изречените думи можеха да впечатлят Харпър, точно толкова, ако бяха казани на друг език. Той осъзна, че е редно да разбира всичко изречено, но бе много трудно да се открие неговия смисъл. Преди всичко обаче трябваше да установи къде точно се намира.
Освен ако очите му не бяха наред, бе обграден от непрогледен мрак. Примигна, като от това движение така го заболя главата, че изстена.
— Джордж! Добре ли си?
Разбира се, та това бе гласът на доктор Елуин, говорещ спокойно в мрака. На кого обаче говореше?