— Имам ужасно главоболие. Боли ме и хълбокът, когато се опитвам да помръдна. Какво се случи? Защо е тъмно?
— Изглежда имаш сътресение. Според мен, пукнал си и ребро. Не говори, освен ако не е необходимо. Цял ден бе в безсъзнание. Отново е нощ и сме в палатката. Пестя енергията на батериите.
Блясъкът на фенерчето, включено от доктор Елуин, бе почти заслепяващ, и на неговата светлина Харпър видя стенита на малката палатка, в която се намираха. Добре, че за всеки случай бяха взели пълен комплект алпинистко оборудване. Но вероятно то само щеше да удължи тяхната агония…
Бе изненадан от факта, че сакатият учен е успял без каквато и да е помощ да разопакова оборудването, да издигне палатката и да го вкара в нея. На пода й бе грижливо разстлано всичко — аптечката със средства за първа помощ, кутиите с концентрирани храни, контейнерите с вода и малките червени газови цилиндри за портативната печка. Не се виждаха единствено обемистите устройства на левитаторите. Навярно бяха оставени отвън, за да не ги притесняват.
— Вие май говорехте на някого, когато се събудих — каза Харпър. — Или съм сънувал? — Дори и на слабата светлина, отразена от полиетиленови стени, да не бе възможно да разбере изражението на лицето на другия, усети, че Елуин е смутен. Веднага разбра защо и съжали, че е задал такъв въпрос.
Ученият не вярваше, че ще оцелеят. Записваше на магнитофон бележките си за в случай, че открият телата им. Харпър се запита дали вече е записал последната си воля и завещанието си.
Бързо смени темата преди Елуин да успее да му отговори.
— Свързахте ли се със Спасителната служба?
— Всеки половин час се опитвам да установя контакт, но се боя, че планините ни екранират. Мога да я чуя, но тя не приема нашите сигнали.
Доктор Елуин взе малкия приемо-предавател, който бе свалил от китката си, и го включи.
— Тук Спасителна станция номер четири — изрече слаб механически глас. — Приемам.
Изчакаха цяла минута, но никой не потвърди, че е чул позивните им. Е, добре, рече си мрачно Харпър, вече е късно да изясняваме кой е виновен. Докато вятърът ги носеше над планините, няколко пъти обсъдиха възможността да се свържат с глобалната спасителна служба, но накрая се отказаха. Първо, защото все още се носеха из въздуха, и второ, за да избегнат нежеланата гласност. Лесно е да си умник със задна дата. Та кой би допуснал, че ще се приземят на едно от малкото места извън обсега на Спасителната служба?
Доктор Елуин изключи радиостанцията и единственият звук, който остана да звучи в малката палатка, бе тихото виене на вятъра покрай склона на планинските скатове, превърнали се в двоен капан — не можеха нито да избягат, нито да установят връзка.
— Не се тревожи — каза най-сетне. — Сутринта все ще измислим нещо. Дотогава няма какво да правим, освен да почиваме. Най-добре изпий малко от тази топла супа.
Няколко часа по-късно главоболието на Харпър отшумя. Макар и да подозираше, че действително има пукнато ребро, откри позиция, при която се чувствуваше удобно, когато не се движеше. Почувствува се почти в мир със света.
Бе преминал през няколко поредни фази на отчаяние, гняв към доктор Елуин и упрек към самия себе си, задето се е съгласил да участвува в това смахнато начинание. Сега бе отново спокоен, макар и мозъкът му, търсещ пътища за спасение, да бе твърде възбуден, за да потъне в сън.
Вятърът навън почти бе спрял и нощта бе тиха. Тъмнината вече не бе пълна, тъй като Луната беше изгряла. Лъчите й не ги докосваха пряко, а косвено, отразени от някой снежен скат. Харпър забеляза съвсем слабо сияние, почти позволяващо видимост, просмукващо се през прозрачните стени на палатката, задържащи топлината.
Преди всичко констатира, че не се намират в непосредствена опасност. Храната щеше да им стигне почти за седмица. Имаше и достатъчно сняг, за да се разтопи и превърне във вода. След ден или два, ако реброто започнеше да го боли по-слабо, вероятно отново щяха да излетят. Този път, с по-добри резултати.
Някъде наблизо се раздаде странен тих звук, който озадачи Харпър, докато разбра, че някъде се бе свлякъл сняг. Нощта бе изключително тиха и той започна да си внушава, че е в състояние да чуе туптенето на собственото си сърце. Всяко вдишване на спящия му спътник изглеждаше неестествено шумно.
Колко странно бе това, че умът му е зает с дреболии. Насочи отново мислите си към проблема за оцеляването. Дори и да не успееше да възвърне формата си, докторът можеше да се отправи на път сам. В случая щеше да бъде без значение дали има придружител или не.
Чу повторно мекия шум, този път по-ясно отпреди. Странна работа, помисли си Харпър. През студената нощ снегът би следвало да е неподвижен. Надяваше се, че не са застрашени от лавина. При приземяването не бе успял да огледа местността, така че не бе в състояние да определи размера на опасността. Дали да не събуди доктора? Той навярно бе огледал грижливо района, преди да издигне укреплението им. После го обхвана прилив на фатализъм и реши да не го прави. И без това, ако действително съществуваше опасност от лавина, едва ли щяха да се спасят от нея.