Да се върнем към проблем номер едно. Ето едно интересно предложение, заслужаващо внимание: биха могли да прикрепят приемо-предавателя към един от левитаторите и да задействуват устройството. Веднага щом се издигнеше над каньона, сигналът щеше да бъде засечен и от Спасителната служба щяха да ги открият само след няколко часа. Или най-много след няколко дни.
Разбира се, това означаваше да се лишат от единия левитатор, и ако не се получеше нищо, щяха да се окажат в много по-лошо положение от сега. И все пак…
Какъв е този шум? Това не бе смъкващ се сняг. Бе звукът, издаван от камъче, когато се удря в друго. Камъчетата не се движат сами.
Вече започваш да си въобразяваш разни неща, каза си Харпър. Мисълта, че някой или нещо може да се движи посред нощ във високите Хималайски проходи, бе направо смехотворна. И все пак устата му пресъхна, а кожата на гърба му настръхна. Действително бе чул нещо и нямаше защо да се самозалъгва, че само му се е сторило.
Докторът дишаше така шумно, че на Харпър му се наложи да концентрира вниманието си, за да долови звуците извън палатката. Означаваше ли това, че докторът, макар и заспал, също бе усетил сигнал за тревога, докоснал подсъзнанието му?
Щрак.
Може би този път звукът се бе раздал по-отблизо. И съвсем определено идваше от друга посока. Сякаш нещо, движещо се много тихо, но не съвършено беззвучно, бавно обикаляше около палатката.
Точно в този момент Джордж Харпър искрено пожела никога да не бе чувал за отвратителния Снежен човек. Вярно е, че знаеше твърде малко за него, но и то му се стори предостатъчно.
Спомни си, че Йети, както го наричаха непалците, е хималайски мит, съществуващ повече от сто години. Но опасното чудовище, по-едро от човек, никога не бе залавяно, фотографирано или дори описано от надеждни свидетели. Повечето жители на Запада бяха убедени, че става дума за чисто фантазиране и никак не позволяваха да бъдат разубедени с помощта на оскъдни доказателства — следи по снега или парчета кожа, съхранявани в затънтени манастири. Планинците бяха по-добре информирани по въпроса. Сега Харпър се побоя да не би да са прави.
Сетне, когато през следващите няколко секунди не се случи нищо, страховете му бавно започнаха да се разсейват. Може би превъзбуденото му въображение го подвеждаше. При тези обстоятелства това съвсем не би било учудващо. С усилие на волята насочи отново мислите си към проблема за спасяването. Започна да напредва в тази насока, когато нещо се блъсна в стената на приюта им.
Не нададе вик само поради факта, че мускулите на гърлото му бяха парализирани от страх. Въобще не можа да помръдне. След това чу как в мрака до него доктор Елуин неспокойно се размърдва.
— Какво става? — промърмори ученият. — Добре ли си?
Харпър чу как спътникът му се извърна и разбра, че търси фенерчето. „За Бога, не се помръдвайте“, искаше му се да пошепне, но думите застинаха върху напуканите му устни. Чу се щракане и лъчът на фенерчето образува светъл кръг върху стената на палатката.
Тя вече бе хлътнала, сякаш върху нея се бе подпряло тежко туловище. В самия център на издутината безпогрешно се различаваше следата на деформиран крайник или лапа. Бе само на около две стъпки от земята, сякаш създанието отвън бе коленичило и се бе подпряло върху тъканта на палатката.
Светлината навярно го смути, тъй като крайникът веднага изчезна и стената възвърна предишната си плоскост.
Чу се продължително и тихо ръмжене, след което настъпи тишина.
Харпър установи, че отново може да диша. Бе очаквал всеки момент палатката да бъде разпорена и върху тях да се изсипе някакъв невъобразим ужас. Вместо това се чу далечен повей на вятъра високо в планините. Усети, че не е престанал да трепери. Трепереното нямаше нищо общо с температурата, тъй като в малкия им изолиран свят бе достатъчно топло.
После се чу познат, едва ли не успокояващ звук — дрънченето на празна консервена кутия, ударила се в камък. Напрежението сякаш поспадна. Харпър най-сетне намери сили да проговори или най-малкото да прошепне.
— Открило е контейнерите ни с храна. Дано сега се махне.