Сякаш в отговор на думите му се разнесе тихо ръмжене, издаващо едновременно гняв и разочарование, последвано от удар и от дрънченето на консервени кутии, потъващи в мрака. Харпър изведнъж си спомни, че цялата храна се намира в палатката. Навън бяха само празните кутии. Тази мисъл не повиши настроението му. За миг му се прииска, подобно на суеверните планинци, да бяха съобразили да оставят навън приношение за боговете или демоните на планините.
Това, което сетне се случи, бе така неочаквано, че приключи преди да успеят да реагират. Чуха се последователно звукът, породен от нещо, ударено в скала, познатото електрическо бръмчене и изненадано изръмжаване.
А сетне, рев, изпълнен с ярост и безсилие, преминаващи в чист ужас. Рев, който с невероятна бързина отслабна и заглъхна в небето над тях.
Звукът пробуди стар спомен в паметта на Харпър. В един филм от началото на двадесети век за историята на въздухоплаването бе показана зловеща сцена — излитането на дирижабъл. Някои от служителите на летището не бяха отпуснали въжетата в необходимия момент, заклатиха се безпомощно на тях, когато дирижабълът ги завлече във висините, и после един по един паднаха на земята.
Харпър изчака да чуе звука, предизвикан от паднало тяло, но не успя. След това съобрази, че докторът бе започнал непрестанно да повтаря „Закачих двете устройства едно за друго. Закачих двете устройства едно за друго“.
Все още бе твърде шокиран, за да се разтревожи от тази информация. Вместо това почувствува силното разочарование, присъщо за един учен.
Никога нямаше да узнае какво бе бродило около палатката им в самотните часове преди настъпването на хималайската зора.
В късния следобед в каньона се спусна хеликоптер на планинската спасителна служба, пилотиран от скептичен сикх, който се чудеше дали някой не се е пошегувал с него. В момента, в който хеликоптерът кацаше, потънал в снежна виелица, доктор Елуин вече трескаво махаше с едната си ръка, докато с другата се придържаше към палатката.
Пилотът изпита прилив на нещо подобно на суеверие, когато разпозна сакатия учен. Значи, съобщението е било наистина вярно — не съществуваше друг начин, по който Елуин да успее да се озове на това място. Това означаваше, че всичко, което летеше в небесата и над тях, от този момент е така остаряло, както и волската каруца.
— Слава Богу, че ни намерите — рече докторът с искрена благодарност. — Как успяхте да стигнете толкова бързо?
— Можете да благодарите на радарните станции и на телескопите на орбиталните метеорологични станции. Можеше да пристигнем и по-рано, обаче в началото решихме, че някой се шегува с нас.
— Не разбирам.
— Как бихте реагирали Вие, докторе, ако някой Ви съобщи, че един съвсем мъртъв хималайски снежен леопард, оплел се в ремъци и кутии, поддържа постоянна височина от деветдесет хиляди стъпки?
Вътре в палатката Джордж Харпър започна да се смее, независимо от болката, която му причиняваше смехът.
Докторът промуши глава през процепа и разтревожено го попита:
— Какво има?
— Нищо… ох… просто се чудех как ще свалим оттам клетото животно, преди да се е превърнало в заплаха за въздушния трафик.
— А, някой ще се качи с друг левитатор и ще превключи копчетата. Може би няма да е зле всички устройства да бъдат контролирани по радиото…
Доктор Елуин млъкна по средата на изречението. Мисълта му отиде някъде другаде. Пренесе се в мечтите си, които щяха да изменят облика на много светове.
След малко щеше да слезе от планината, подобно на нов Мойсей, носещ законите на една нова цивилизация. Щеше да върне на цялото човечество свободата, която то бе изгубило много отдавна, още в момента, когато първите земноводни бяха изоставили безтегловния си дом под вълните.
Продължилата милиард години битка срещу силите на гравитацията бе приключила.
Ноември 1966 година