Смехът, който избухна сред компанията, посрещна Къня, той не разбра защо е и смръщи вежди. Гроздан поръча ново кило.
Скоро картината на дяда Недка възбуди такъв интерес, какъвто Къню не очакваше. Всички почнаха да се изпревървят в стаичката и да се трупат със същото любопитство, както правеха това, когато влизаха в някоя панорама на панаира. Застояваха се там, веселяха се и пиеха с още по-голямо увлечение, като че присъствието на полуголи жени по стените придаваше нещо от тия запретени и неизпитани удоволствия, за кои го бяха само чували. Къню схвана, че от всичко това той може да има добра печалба, и се остави от намерението си да погуби картината. Дядо Недко стана нещо като антрепреньор на панорамата. Той не излизаше от стаичката и пиеше там с всички.
Настъпи зимата. Отначало духаха само студени ветрове, земята замръзна, не можеше повече да се оре и всички плугове се завърнаха. Полето опустя. Два-три дни след това непрекъснато валя сняг. Пътищата се затвориха, животът се прибра и съсредоточи вътре в селото. Дебелият сняг беше сигурна и топла завивка, хвърлена от самата природа върху нежния кълн на сеитбите. „Дебел сняг — голям комат“, говореха си селяните и предричаха добро плодородие. Заредиха се дни на безделица и на почивка. Ако имаше някаква работа, това бяха само грижите около добитъка. Заснежените поляни край селото се изпъстриха с жълти, черни петна, останали от сеното и кърмата на овцете. Хергелетата и яловината свободно се скитаха денем и оградите, ядяха сламата до насита направо от саплъците, дълбаеха ги постепенно и правеха в тях същински пещери. Но с най-голямо внимание и грижи беше за обиколен работният добитък, особено воловете. Те имаха удобства, каквито липсваха дори на хората. Оборите бяха топли и чисти, на животните се приготвяше суха постилка от овчи тор и мекина, сменявана всеки ден, хранеха се с чисто сено, пояха се с кладенчова вода. Гледаха ги с една почти религиозна почит. Наближаваше пролетта и всичкият труд и всичките надежди се възлагаха на тях.
Работата беше малко, търсеха се повече развлечения. Младите прекарваха до зори по седенките, по-старите — в кръчмата. Мнозина се занимаваха с лов, правеха капани и ловяха яребици, ходеха и за лисици: намираха дупките им, запалваха малко слама в тях, разкопаваха ги след това и хитрите животни падаха в ръцете им живи, с цели и здрави кожи, червени като пламък. Имаше и такива мечтатели, които се впущаха и в по-големи и фантастични предприятия. Подмамени от едно старо предание, че крилете на дроплите замръзвали от студа и поледицата, те се скитаха из полето в най-големите виелици, уверени, че ще връхлетят на замръзналите птици, големи като мисирки, и ще ги подкарат пред себе си като стадо. Нищо подобно, разбира се, не се случваше. Ставаше нужда само с отчаяни разтривки и горещи тухли да съживяват самите ловци.
Дойдоха коледните празници, заредиха се годежи и сватби. С каруци и коне из селото препускаха сват-бари, окичени с чемшир и пуканки, с бели дарове, вити като гъжва около главите им, или прехвърлени рамо. Много вино се изпиваше в къщите, а още обаче в кръчмата, пред които каруците стояха с часове и за да не замръзнат конете, час по час правеха лудешки волти наоколо. Но и празниците и сватбите се свършваха, а снегът все още си стоеше, ненамален и незасегнат почти от хладното слънце. Всеки ден сега, както и по-рано, ставаха веселби в кръчмата на Къня. Почваха се все случайно, без някой особен повод. И освен голямата навалица в самата кръчма, всякога имаше някоя отделна компания, която се затваряше в тайната стаичка на дяда Недка, и въпреки всички молби и настоявания, никому не я отстъпваше. Надпреварваха се, караха се кой първи да я заеме. По-често от всички други там прекарваше Гроздан с другарите си.
Това беше непрекъснато пиянство, придружено често с крамоли и побоища. По-старите и по-умерените хора се сепнаха и загрижиха. Дружеството издигна гласа си против тая страшна напаст, младият поп Дочо държа огнено слово от амвона на черквата. Той говори за седемте смъртни гряха и за най-тежкия от тях — пиянството. Ония, които най-много се бяха увлекли и провинили, бяха съветвани общо от роднини и близки. Увещаваха ги и ги молеха да се оставят от гибелния път, като ги заплашваха с участта на Гроздана, Тачката и дядо Недко — трима души, безвъзвратно загинали, според тях, от леност и пиянство.