Тъкмо в това време в кръчмата влязоха няколко души: Нейко кметът, секретар-бирникът, двама-трима от по-богатите селяни и между тях Вълчан Дуков. Те идеха от училището. Новото дружество трябваше да има там заседание, но то не стана, защото повечето членове, напуснати от слугите си и претрупани с работа, не бяха се явили. Въпреки това, влезналите имаха важни и надути лица, сякаш искаха да покажат, че те са се наели с една работа, която не е за всички. Шумът и разваленият въздух в кръчмата като че ги отврати и ядоса. Без да се спират, те преминаха покрай тезгяха и се изгубиха в отделната стаичка. Но Чумакът, който още не беше се оправил както трябва от падането си, сапикаса Вълчана, догони го, сложи тежката си лапа върху рамото му и завика:
— Бай Вълчане! За много години. Ела тука, ела. Аз черпя.
Тая мечешка любезност не се хареса на Вълчана, но нямаше какво да прави. Престорено зарадван, той се върна и седна на пейката, където Чумакът го беше довлякъл. Той продължаваше да го увещава:
— Седни тука! Ха така! Ти си ми първият чорбаджия бе, бай Вълчане! Ти си ме учил на занаят. Какво ще пиеш, винце ли? Аз черпя!
— Ще черпиш, то се знае — каза Вълчан и глезено потегли Чумака за единия мустак. — Ще черпиш, какво ще правиш, Димитровден е. Днес господарите са слуги, а слугите — господари.
— Как тъй? — попита Чумакът, който не разбираше лесно.
— Димитровден е, казах. Днес господарите са слуги, а слугите — господари.
— А! Че тъй е! Холан, бай Вълчане, все ги знаеш тия!… Вино донес, Къньо! Та тъй, а? Днес слугите са слуги… Чакай, как го каза? А господарите — господари… Не, не беше тъй…
Вълчан се разсмя добродушно, снизходително и пак потегли Чумака за дългия мустак. Отново той трябваше да му повтори и обясни думите си. Вълчан говореше разумно и сладко наистина, но на един малко книжовен език, чужд на Чумака. На млади години той беше ходил чак в Котел, учил беше една година в училището на Райно Попович и затова минаваше за учен човек. В празничен ден той пееше в черква и четеше апостола, говореше много често и, кой знае защо, за някой си полски генерал Бем и обичаше да употребява думг като „человек“, „совест“, „такожде“ и др. Прекарал човек вече, слаб и сух, с очи, дълбоко хлътнали в орбитите си, от което те изглеждаха като на кукумявка, той беше инак здрав и държелив, ходеше изправен и наперен, като петел. Рядко той казваше някоя дума, без да я придружи с някой жест или особен израз на лицето си. Увлечеше ли се пък, за да предизвика по-голямо внимание и да подчъртае това, което говореше, той имаше обичай да мушка събеседника си, да му дърпа ушите, да го чука по носа. В Люляково знаеха тия чудновати привички на стария чорбаджия и от немай-къде ги търпяха.
Думите на тоя човек течаха като река. С Чумака вече той водеше най-радушен разговор, глъчката наоколо беше голяма и това го караше да вика и по-често да мушка Чумака в ребрата. Говореха за времето, за последните дъждове, за новата трева, от която овцете ще хванат кръв. Стана дума и за пакостите от вълците, а оттам разговорът премина и върху кучетата. Вълчан разказваше, а той обичаше да се хвали, какви кучета беше имал едно време: големи и рунтави, като мечки, люти и зли, като змии Анадолска порода.
— И не лаяха дип, да речеш. Мълчат, гледат към земята и само очите им светят като въглени. Ама видят ли вълк — беше! Първо отгоре му, и тъй — гърди с гърди!
И за да покаже това по-нагледно, той силно блъскаше Чумака в гърдите.
— Вълчане! — извика високо някой.
Вълчан се обърна. Сред кръчмата беше застанал дядо Петър, един само той още загрижен и с плачливо лице сред толкова весели хора.
— Вълчане, я слушай! — повтори той.
Вълчан се обърна и само го изгледа, недоволен, че прекъснаха разговора му тъкмо на най-хубавото място.
— Вълчане, я слушай! — настояваше дядо Петър.
— Какво искаш? — сопна се Вълчан, вече ядосан.
— Какво искам… Ами хакът ми кога ще се събере, хакът ми бе, джанъм?
— Ти колко имаш да вземаш от мене? Една крина. Казах ти: ела и си я вземи.
— Ама не е тъй. Комшиите друго наредиха.
— Който е наредил друго, нека той ти плати.
Вълчан се готвеше отново да продължи разговора си с Чумака, но при дядо Петра се изправи Гроздан.
— Не е тъй, бай Вълчане — намеси се той и макар и да говореше наглед спокойно, явно беше, че едва задържаше яда си. — Не е тъй, хакът тази година няма да се разхвърля на къща, а на декар. И право е: който има повече, и повече ще плати.
— Сиреч и аз да платя повече. Не! Тойзи человек е служил на мене толкоз, колкото и на ваша милост. Нови закони ли ще изваждаме в старо село? Не може тъй, не!