Ами аз камо да поида? Замаях ся. Тогива имаше тамо бегликчии — кир Константин сас чофадар, сас бостанджии и до 60 души сас него пазаргедени овчари. Приишле бяха да уземат овце за беглик по обичаю. И пратих того свещенника до него, и приидоша неговии человеци, и узеха ме от църкви, и приведоша ме на неговий конак. И седях тамо 19 дни. И тамо имаше от пазванеките на конак, пияни бяха и чиняха зло. Того ради узе двоица человеци от агата им, що беше Гоша-ницали Халил, та седяха тамо, сас нас ведно хляб ядяха. Дохождаха отвон и кърджалии и аз седях между тях — влашка качула имах на главу мою, зовяха ме язаджи Стоян. Не можах ни да чета нещо, ни молба да сторя.
У един ден рече ми Константин чорбажи: „Нин, рече, хочем да поидем на Терново, ала през Влашко, почто не смеем от кърджалиите да поидем от право.“ Ами аз наченах да мисля какво да учиня. Да остана на Плевен между кърджалиите сам — не бива, да поида на Враца — не смея, да поида сас них на Влашко — какво да сторя… Ще ми ся да паида на Враца, ала не смея да узема турчин ясакчия, да не скаже някому по вон. Ами узех едного человека християнин от Константин чорбаджи и востанахме нощем, а нощ мала, по мая месеца. Четворица души през горието, през полето, на по-сака, а не у пут. И поидохме до Искре река, а оная река без ладия не се минува никак.
Има село Коинлари насреща. Викаме, не са чува от речия шумящ. Человек не са являет никако, а вечер настана, дожд идеше. Да пустим пушка не смеем, да не има у село някои пазванскии хайдути. Какво да сторим — замаяхме са. Хеле, видяхме едного говедаря и позна ни, и поиде да сказа в село. И приидоша человеци сас ладия, ала и тая ладия смертное корито ест — узема три-четири человеци, а конете преплават голи. Ами като накарахме конете да преплуват, нели побегна назад у гору един кон. Боже мой, какво да сторим? Притемне. Ония коне минаха насреща, тоя пойде по гору. Они ли да гледаме, того ли да фатиме. Ами оную смертную реку нощем, у темност, како да преминем? Хочем вси да се издавим. Ала подаде Бог, та ония кон не поиде надалеко, развърна са и поиде при ония коне.
И като минахме оная река, светна ми мало на очи, почто къмто Враца толкова страх не имаше от кърджалиите. И поидохме на Враца и то лято тамо седях, до Светаго Димитрия не смеих да излазя повон никак. И по Светаго Димитрия востанах и поидох на Плевен, и тамо бяха пазванските хайдути. И седях до Светаго Николая, и собраха поповете мирията.
После видях, како наченаха они много да ся собират на Плевен, убоях ся да мя не учинят някой зло. И востанах от Плевен в лето 1799 на декем. месеца и поидох на Никопол да преминем Дунаву и да поидем пак на Влашко. Ала Дунаву като беше замерзнал и от две страни, та не можеше да са помине, затова седехме у Никополи шест дни. После чухме, како иде у Никопол Дявур имам, и убоях се. И много пари подадох и пренесоха ни на Дунаву, ала сас каков страх — проби ся ледо и потъна един кон и удави ся, а ония коне сверзаха и по ледо ги на дъска привлякоха. И докле поидем на Зимничи, хочехме от студ да помреме. Влашка земля гола, не познава ся ни пут, ни място, шест часа ест, едвам за три дни поидохме.
В лето 1800 паки ся подигна войска царская верх Пазванджия — Муруз бей букурещкий из Влашко, а пашии от Турско. Ала за каковая причина да ви скажем. Имаше един султан на Вербица село, та беше славен, почто покори немците на Гюргюв. И спроти това ся разгорди и не хочеше да са покорява на везирю, като беше на Шумен сас ордията турецкая. А везир повеле да му разсипят палати. И он побегна у Московия и тамо седе шест години. После прииде сас московская рука на Цариград и повеле му цар паки да си направи палати свое. А он, като отхождаше на Вербица, собираше войска — турци, християни — и поиде на Видин. Не знам що хоратиха със Пазванджия, ала излезе реч, како са наговорили сас Пазванджия султану да стане цар, а Пазванджия — везир.
За това ли, за друго ли, пак ся повдигна войска верх Видин. И аз какво да сторя, харашлик ми не остана, мирия искат от мене, да поида — зло, да не поида — пак зло. Перво, потребно ест да са уземе буйрунтия от видинския паща и тако да собирам мирия. А аз съм без митрополия и без епископи — буйрунтия не е возможно да узема.
Имаше един калугер на име Калиник у Влашко, на Маркуца монастир игумен. Ала беше человек опорлив, не подклоняваше глава никому, а най-вече на угровлахийския митрополит. И он по някой суд беше го закличил у затворка. А той по неговая противност що да учини? Пратил человека на Видин и обещал на Пазванджия четиридесят кесии пари да го учини архиерея на Видин. Почто Пазванджия имаше гняв и ненавист на видинскаго архиерея по някоя причина. Ония Калиник калугер, като знаяше това, все за това и поиде на Видин сас някоя лест. И разпъди Пазванджия ония архиерея, и узе му все, що имаше, и прати того Калиника на митрополи да седи наместо архиерея, докле му принесе позволение от патриарха да го учини видинский владика. И аз сас того Калинина като имах приятелство от ветхое време, пратих молебное писмо до него, като има дерзост до Пазванджия, да ми извади от пашата или от кехаята му едно тескере-писмо, да поида да обера мирията. И он ми пише: „Да приидеш на Враца и да пратиш человек да ти пратя тескеря.“ И аз не зная неговая лест, но востанах и поидох на Враца. И помина са някой ден, докле да пратя аз человек мой на Видин. Он прати пазванская тескеря за мене сас мубашир да мя уземе да поида на Видин.