На пятий ден пойде си султану и като излезе из порти его, той час прииде бостанджии да мя пита:
— Како ти е имя, право скажи?
И аз му сказах. Хочеше да мя уземе илам, да мя убий. Като чуха това християните, стекоха ся на моление от касабата и от селата, като беше панаир, та бяха тамо собрани. Мужие припаднаха на едного неговаго любезного человека и жени припаднаха на матер его. И помоли ся матер его да мя хариже мене ней. Зарад да не оскорбява християните сас мое убиение и сас голямое моление, свободиша ме от оная лютая смерт. И като са беше заклял да мя убий, той ден наби на кол едного урука наместо мене, що беше он убийца. А оная глоба, що я узеха от него назад, пак я узе от мене все равно.
Ами от това, вече после, наскоро, нели са случи мене паки другая беда — от тая по-страшная и нужднейшая. Имаше у моя енория едно село на име Шихлари. И тамо седеше султан на име Ахмет Геряй, и имаше своя жена ханская дъщеря. Той султан возлюбил една християнская девойка да я уземе за вторая жена от тоя село, на едного Юван чорбаджи, що са призоваваше Кованджиоолу. А оная ханская дъщеря не дава му позволение да уземе вторая жена. И тако держеше оная бедная девойка четири-пет години — нито я узема, нито и подава позволение да са ожени.
У един мя ден позоваша на Карнобат да венчая една сватба. И попитах отгде ест тая девойка. И они мя сказаха, како тая девойка, що хочеше султану да я уземе за вторая жена, ала и подаде позволение сеги да са омужи, и тако я приведохме тука. И аз повярувах и венчах их. След три дни разбрах, како гонил султан отца ея да го убий, а он побягнал и уфатил брата ея, и бил го много, и углобил го. И аз тогива убоях се и приидох в усумнение голямое.
След това поидох на едно село, що са нарича Костен. Тамо токмо има церква у все Карнобатский кадилик — да служа литургия в ден святих апостол Петра и Павла. Прииде някой человек на име Милош, та ме позова заради една борзая работа. И аз след обеда востанах и отхождахме сас того Милоша в пут наш. Гледаме на едном място, мало от путю далечко, мужие и жени жнут нива и двоица турци седят при них на коне. И като минувахме у пут, позоваха ни да пойдем при них. И като приближихме, рече Милош: „Султану ест.“ И аз потекох да му целуна скуту, а он мя попита:
— Ти ли си на тия села поп?
И аз отговорих:
— Аз есм раб ваш.
А он ми рече:
— Ти ли венча Кованджиювая дъщеря на Карнобат?
Отговорих:
— Аз есм человек чуждинец, наскоро приидох и не зная коя ест Кованджиюва дъщеря.
А он той час вдигна пушка своя и удари мя сас тепенджику два пути по плящима моима. После извади пищол на мене, а аз, като бях близо до него, фатих му пищолу. А он привика на человека своего:
— Скоро дай въже да обеся того пезвенка!
И той пойде и узе от моя кон юларя, що беше два ката, и фърли го на шия моя. И имаше тамо една верба древо, и той час възлезе он на вербата и тегляше мя сас юларя нагоре. Ала руце мои като не бяха сверзани, держах юларю и теглях го надолу, и молях ся на султану да мя пощади. А он седяше на коня своего, викна на Милоша сас голям гняв и рече:
— Прииди и вдигни того пезвенка бре!
— И Милош начена да му са моли зарад мене, ала като го удари сас пушечний тепенджику по лицето, разкъса му чолестта. Тогива султано са обърна къмто вербата лице свое и вдигна пушката на человека своего и викна му:
— Защо не теглиш въжето бре? Сега тя свалям от вербата!
Он теглеше нагоре, ала и аз теглях надолу, почто руце мои не биша сверзани. И като вдигна султану очи свои нагоре, Милощ, другар мой, побягна и не имаше кой да мя вдигне. Тогива султану рече на человека своего:
— Слези долу да поидем на село и тамо да го обесим, да го видят вси человеци.
И подадоха ми в руце мои коня моего да го водя за юздата, и ония ме повлече сас въжето на шията ми, а султану идяше след мене и псуваше мя, и думаше мя: „Коги аз тебе не убия, ами кого да убия? Да венчайш ти моята жена със гявурина…“ И аз молчах, почто бях отчаял себе от живение. Ала като мя водеше през полето, беше трева и бурян до колене и не можах да ходя. Колико крати падах, а он тегляше въжето, в мале хочеше да мя придави. И султану, като идяше след мене и псуваше мя, чактиса пищол узадя ми, ала не фати огън, после пак чактиса и фати огън, ала или мя не сполучи, или на мене не фарли, почто беше пиян. И като излязохме на пут, рече на человека свой: