Ето — первая смущенная вест ся зачена!
И аз попитах: „Какво е това смущение къмто Враца?“ А они ми рекоша, како има Пазванджиоолу крамола сас Генч ага и сас Хамамджиоолу, що ги и изгонил из Видин. И они собрали няколико войска, турци и арнаути, да са бият сас Пазванджия. Ала като не могат да поидат на Видинския кадилик от Пазвановая войска, седят по врачанскии села.
Ами како да поидем ний на Враца! Седях на Плевен три дни и на четвертия ден востанах и потеглих къмто Враца. Пратих напред человеци селяни, ако има войска по селата, да потекут насреща нас да ми скажат да са възвърнем пак на Плевен. И тако поидохме до село Коинлари, що е пол пут до Враца. Ала посреди нощи приидоша человеци и сказаша, како доишле на село Браница до 400 пандури пазвански, що е един час близо то село до Коинлари. Ала то име пандури ний като не знаем, обзе ни един страх, чудяхме ся камо да пойидем. Пратих человеци да ми фатят ясакчии, ала от студ и от страх не хоче никой да поиде. Стана обед, человеци не дохождат. А мене страх да не припаднат пандурите да ни съблякат. Ала едвам наишле едного турчина, повдигнахме са от тое село и като приближихме до Враца, гледаме толико войска излази от Враца и иде насреща нас. Ала не знаяхме какова е тая войска. Докле разберем, колико страх потеглихме, а то били врачани — отхождали да гонят оная войска, почто разсипали и соблякли врачанските села.
И приидох на епископия моя. Ала и тая не е по-долу от затворка. Нека буде! И приеха ме християните радостно и ходях по църквите в недели, в празници, и полагах поучение по нашему болгарскому язику. А они християни, като не чули от другий архиерея таковое по нашему язику поучение, имаха ме като едного философа. Ходих по селата, собирах мирията, ала помощ, милостиня, каквото има обичай, зяло мало мя подариша, почто у тая година беше голям глад по все Болгария — двадесят пари беше една ока брашно. Обещава ми ся занапред, ако подари Бог изобилие, да мя помогут.
Като сверших Врачанския кадилик, на месец юния востанах да поида на Плевен, да соберем и тамо. Пратих человеци, като приближихме до Плевен, да подадут вест, како хочем тамо да поидем. Приидоша насреща ни някои попове и рекоха: „Деспоти, не е возможно да приидеш сеги у Плевен, почто ся бият внутре Топузоолу и Налбантоолу за аянлик, кой да буде аянин. И не излази един християнин от дома своего. И ний нощем скрито излязохме.“
И като заминахме покрай Плевен, чухме пушките, като пукат. Ала докле заминем, каков ли страх потеглихме. И пойдохме на Арбанаси.
Ала като излязох аз из епархията, божием попущением, тое лято удари една чума напразно и запали ся вся епархия, и касабите, и селата, не остана чисто едно село грях ради наших. И от тоя смертний страх седях на Арбанаси четири месеци. Що бях собрал от Врачанския кадилик пари, похарчих ги.
По месец октомврия приидоша плевняни да ме уземат и рекоша: „Има чума още, ала повече по турците, а по християните са мало пресече.“ И аз поидох сас них на Плевен. Прииде един поп да ми целува рука. Гледам го, лицето му като огън запален. И като хочеше от мене да си пойде, чуям, другий поп му дума: „Защо целуна на деспоти рука, не видиш ли себе си, како тя фатила чумата?“ Ала наистина беше тако, почто тая нощ умре. На утре приидоша да ищат от мене попове да го погребут. „Ако не пратиш — рече — поповете, а ний отхождаме на агата и уземаме ги силом да го погребут. Они досега вси чумавии погребоша, ами того попа защо да не погребут?“ И аз, що да сторя, пратих ги и пог-ребоха го. И на утре приидоша вси при мене и аз видях, како ся смесих сас них. Намислих да служа литургия, да ся пречащя светих таин, а че какво Бог подари. И ходихме после из Плевен и по селата светихме вода повсюду, и Бог мя сохрани.
И тако поминахме тие две години. И що собрах, едвам ся отплатих мирията и файда, и покрих ся трошката — не можих да сваля от борча.
А в лето 1796 нападнаха пазванските хайдути и изполниха вси села и касаби. Вече не можих да изляза нигде. Проваждах поповете да собират мирията, ала нужно половината не можаха да уземат. На тая са година повдигна Урумели-валиси Мустафа паша сас 40 хиляди войска верх Пазвантоолу. И держаха Видин много време на майсере, и не можиха да му сторят нищо. И като си пойде Мустафа паша, пазванските хайдути пак изполниха епархията моя все.
В лето 1797 смесиха са кърджалиите сас пазванските человеци и приидоша верх Враца и держаха я майсере осем дни, и бияха ся, ала не можиха да влязут внутре. А аз два дни по-напред, нощем, побягнах да пойдем на Рахово, та да преминем на Влашкая земля. Откъса ся тварнику кон наш у тая нощ и липса ми за двеста гроша нящо. И докле преминем на Дунава, колико ли страх потеглихме. Бог знай. И поидох на Арбанаси. Поседях мало, докле се махнаха кърджалиите от епархията, и пак поидох под есен на Враца.