Но Бог, Който е рекъл да изгрее светлина от тъмнината и Който изнася наяве тайните на мрака, не пожела дълго да стои скрит градът навръх планината, а благоволи да изяви неговата добродетел. Патири пасяха близко някъде стадото си, както ония някога при Христовото рождество, и докато овцете кротко си пасяха, изведнъж се втурнаха да бягат не по някакъв редовен път, а по пусти, стръмни и непроходими места, и спряха чак като дойдоха до мястото, където беше преподобният. Патирите ги гониха и понеже не можаха да ги спрат, те дойдоха, дето бяха застанали овцете, и като видяха светеца, почудиха се. И започнаха да го разпитват: „Кой си ти, откъде си и как си дошъл тук? Какъе е животът ти и кое е родното ти място?“ А той им отговори: „Според апостола моят живот е на небесата, отдето очаквам Спасителя. Отечеството ми е горният Иерусалим. А родината и градът, които тук са ме възпитали, не е ваша работа да разберете. Но понеже се намерихте тук, нека ви нахраня с пустинническа храна!“ И позволи им да вземат от растящия там сланутък. И те взеха и ядоха до насита. А когато ги изпрати да си върят, един от тях тайнои наскуба сланутък и радостно тичаше след другарите си. Като ги настигна, показа им стореното, а те се струпаха и го разграбиха от ръцете му. Но като започнаха да отварят чушките на зърната, нищо не намериха в тях. И веднага се разкаяха, върнаха се, разказаха на блажения и поискаха прошка за стореното. Той им прости, но има каза: „Тъй благоволи всесилния Бог, чеда мои: тук да расте и тук да се яде.“ Те се удивиха на чудото и си заминаха, като хвалеха и славеха Бога за всичко, лоето видяха и чуха, и като разказваха за него по цялата онази страна и по околните села.
Някои христолюбци пожелаха да отидат при светеца и да получат неговото благоволение. Някой си човек, от много години смущаван тежко от нечист дух, като видя да отиват, тръгна след тях с желанието да се освободи от своя недъг. И когато бяха на около едно поприще далеч от светеца, веднага го стресе нечистия дух и викаше: „Огън ме гори и не мога да вървя напред!“ Тогава те го вързаха и го влачеха насила. Като стигнаха при преподобния, паднаха на земята да му се поклонят и просеха неговото благословение. Той изпълни молбата им и ги попита за причината на посещението им. Те му разказаха за себе си и за бесноватия, като му се кланяха и се молеха да го излекува от недъга му. Но Иван никак не се надяваше на себе си, а на Бога, Който животвори мъртвите и ги нарича несъществуващото като съществуващо, затова рече: „Тази работа не е за нас, чеда мои, защото само Бог може да изгонва демоните. А ние сме като вас човеци и сме обременени със същата немощ!“ Защото следваше гласа на Господа, който заповяда: „Когато изпълните всичко вам заповядано, казвайте: «ние сме слуги негодни».“ Но те твърде много настояваха в молбата си. Като ги видя толкова настойчиви и неотслабно да го принуждават, падна на земята облян в сълзи, въздъхна от дулбините на сърцето си и рече: „Боже, Комуто се покланяме в Света Троица, Който си сътворил всичко видимо и невидимо, от Когото всичко се бои и трепери, помилвай Своето създание, Господи, и не поради нашата праведност, но поради Твоята благост и щедрост не оставяй този човек още дълго да бъде измъчван! Не съм достоен благий Господи, да произнеса твоето пречисто име с моите нечисти и скверни устни, обаче призовавам Те на помощ, като се надявам на Твоята благост! Защото Сам си обещал с клетва на устата на Твоите слуги пророците, че не искаш смъртта на грешника. Затова всички припадаме пред Тебе и Те молим: Послушай ни от Твоето небе, защото си благословен във вечни векове амин.“ Като се помоли така, веднага демонът излезе от човека и той стана здрав и славеше и хвалеше Бога. Спътниците му, като видяха това, бяха обхванати от ужас, и придобиха още по-голяма вяра към светеца, и го молеха да останат с него. Но той не позволи, а като ги нсатави подробно и ги нагости достатъчно от своя сланутък, ги отпрати у дома им и им забрани вече да идват при него. Те се завърнаха, като имаха за свой благополучен спътник бившия бесноват. Оттогава тръгна славата за негопо цялата онази страна и всички хвалеха Бога, като питаеха голяма любов и ревност към него.
А смиреномъдрият Иван, като виждаше всичко това, замина оттам, понеже се боеше от човешката слава, а държеше на божествената, и сладко си пееше: „А мене е добре да се приближавам към Бога! На Господа Бога възложих упованието си!“ И като намери една много висока скала, веднага възлезе на нея, както някога Моисей боговидецът възлезе на Синайската планина в незаходимия мрак на боговидението. И този получи като него богописани заповеди, само че не на каменни скрижали, а върху скрижалите на сърцето, оросяваше скалата със сълзите си, а с всенощните бдения и въздишки принасяше стократен плод от своите трудове, като сам беседваше със Самия Бог и с леки криле шестваше към небето, като търпеше нощния мраз и дневната жега. Незаспиващото Око, като гледаше това негово доблестно търпение, му даваше невидимо сила и издържливост. Дяволът пък, който ненавижда доброто, не изтърпя дълго този героизъм на преподобния, а като взе със себе си легион демони, жестоко го нападнаха и какво ли не му направиха: биеха го, влачеха го, хвърлиха го от скалата и си отидоха, като го мислиха вече за мъртъв. Светият, като полежа там доста време и като дойде на себе си, стенеше и изнемогваше, тъжеше и си говореше: „Защо униваш, душо моя, и защо се смущаваш? Уповавай се на Бога, защото аз още ще славя Него, моя Спасител и моя Бог.“ И като стана, пак се изкачи върху скалата и продължаваше да изпълнява първото си правило, след като положи Всевишния за свое прибежище. А Този, Който поглежда към земята и я прави да трепери, погледна с милостиво око на Своя угодник и заповяда на Своя ангел да му носи храна всеки ден. Така и над него се изпълни писаното: „Хляб ангелски яде човек.“