Блаженият Иван склони към тази молба и към постническите храни, за да смири гордостта, но към златото никак, и му отговори: „Бедният Иван до благочестивия самодържец на българския скиптър, цар Петър. Цялото твое прошение да изпълня, няма да ми бъде полезно. Но заради твоята вяра и усърдие към мене приемам постническите храни, а златото сам си го имай, защото то много вреди на монасите, а най-вече на живеещите в пусти и безутешни места. И защо ли му трябва злато на оня, който нито хляб приема до насита, нито вода за погасяване на жаждата си? Защото за нас животът е Христос, а смъртта — придобивка. А на твоята държава то е потребно. Обаче и ти, който си украсен с диадема, не трябва да намираш наслада в него, защото е казано: «кога се увеличи богатството, не привързвай сърце към него». И макар да е писано: «Държавата на царя е богатството», но то е да го употребява за оръжие и войнство, не за своите сладости — а най-вече за сакатите и бедните, за голите и бездомните. Затова, ако искаш да наследиш и небесното царство заедно със земното, бъди щедър, както нашият небесен Отец е щедър! Не се уповавай на неправдата, не желай грабителство! Бъди кротък, тих и достъпен, имайки отворено очите си за всички! Елеят на твоята милост да се лее над всички, «нека лявата ти ръйа не знае, какво прави дясната»! Бедните да излизат радостни от твоята палата! Твоите князе да носят похвали на езиците си! Твои чеда да бъдат въздишките и сълзите! Споменът за смъртта винаги да посещава ума ти! Твоята мисъл безленостно да мечтае за въжделеното царство! Валяй се в нозете на твоята майка църквата, усърдно припадай и върха си прекланяй пред нейните първопрестолници, та Царят на царете и Господ на господарите, като види това твое усърдие, да ти даде благата, които око не е видяло, ухо не е слушало и човеку на ум не са идвали, и които Бог е приготвил за ония, които го обичат.“
Това като прочете, царят смяташе, че е получил нещо велико, и с любов целуна това писмо и го носеше в пазвата си като някакво скъпо съкровище и като го прочиташе честичко, прогонваше от себе си тъмата на светския шум.
Блаженият Иоан преживя на това място всичко седем години и четири месеца, без да си позволи леност или униние нито за един час, а по скоро прибавяше ревност към ревността и усърдие към усърдието, или, накратко казано — в старческата си възраст проявяваше юношески устрем. Мнозина идваха при него, като носеха своите болни, по неговите молитви ги получаваха здрави и си отиваха. Понеже неговата голяма слава се разнесе по цялата оная земя, мнозина поревнуваха на неговото добродетелно житие, пожелаха да живеят с него, построиха църква в близката пещера и създадоха манастир. А той добре се грижеше за своето стадо, мнозина доведе при Господа, извърши големи и преславни чудеса и стигна до дълбока старост. Като разбра за своето преселение при Господа, се отдаде на молитва, като проливаше горещи сълзи от очите си и коленичил на земята, казваше: „Боже Вседържителю, приеми ме, грешния и недостоен Твой раб, и ме причисли по Своята милост към ликовете на Твоите избраници, защото нищо добро не извърших на земята, благий ми Боже! Заради това моля Твоята благост да ми изпрати добър ангел, за да не ми попречат на възхода лукавите духове!“ Повика и своите ученици и много ги поучи, като им заповяда да пазят устава: „И подир моята смърт да не страдате безутешно, защото няма да ви оставя, а невидимо ще бъда с вас!“ Заповяда им да бъдат прилежни в постническите трудове, всички подред разцелува, причасти се с божествените Христови Тайни, легна на земята, вдигна ръце към небето и като рече: „Отче, в твоите ръце предавам духа си“, веднага предаде духа си в Божиите ръце, след като преживя около 70 години, в 946 г. от въплъщението на Бога Слово, на 18 август, в царствот на благочестивия български цар Петър и византийския император Константин Багрянородни, сина на император Лъв премъдри.