Варлам Шаламов
Житието на инженер Кипреев
Дълги години си мислех, че смъртта е форма на живот, и успокоен от това несигурно съждение, изработвах формулата за активна защита на своето съществуване на тази скръбна земя.
Мислех, че човек може да се чувства човек само когато във всеки момент и с цялото си тяло чувства, че е готов да се самоубие, готов е да се намеси лично в собственото си житие. Точно това съзнание дава воля за живот.
Аз се проверявах многократно, чувствах силата на смъртта и оставах жив.
Много по-късно разбрах, че просто съм си построил убежище, избягал съм от въпроса, тъй като в момента на решението аз няма да бъде такъв, какъвто съм сега, когато животът и смъртта са игра на волята. Ще отслабна, ще се променя, ще изневеря на себе си. Не започнах да мисля за смъртта, но почувствах, че предишното решение се нуждае от някакъв друг отговор, че обещанието пред самия себе си и клетвите на младостта са прекалено наивни и много условни.
В това ме убеди историята на инженер Кипреев.
В живота си никого не съм предавал, не съм извършвал предателство. Но не знам как бих се държал, ако ме бяха били. Бях минал през всичките си следствия по най-късметлийския начин — без бой, без метод номер три. Във всичките ми следствия следователите не бяха ме докосвали с пръст. Това е само случайност. Просто следствието ми протече рано — в първата половина на тридесет и седма, когато още не се прилагаха изтезания.
Но инженер Кипреев е бил арестуван през хиляда деветстотин тридесет и осма и затова е опознал цялата страшна картина на побоя по време на следствие. Издържал е този побой, като дори се нахвърлил върху следователя и после пребит го тикнали в карцера. Но следователите лесно са получили подписа, който им е трябвал от Кипреев: заплашили го с арест на жена му и Кипреев подписал.
Ето този страшен нравствен удар Кипреев е пренесъл през целия си живот. В арестантския живот има достатъчно унижения и разпад. В дневниците на хората от освободителното движение в Русия има една страшна травма — молбата за помилване. Преди революцията това се смята за позор, вечен позор. И след революцията в средите на политическите каторжници и на заточениците категорично не се приемат така наречените „подавачи“, т.е. онези, които когато и да било, по каквато и да е причина са подавали молба до царя за освобождаване, за смекчаване на наказанието.
През тридесетте години всичко се прощаваше не само на „подавачите“, но дори и на тези, които се бяха подписвали под очевидна и понякога кървава лъжа срещу себе си или срещу други хора.
Хората, които служеха за пример в това отношение, вече бяха остарели или отдавна бяха изгнили по лагери и по изгнания, а онези, които бяха в затвора и минаваха през следствието бяха само „подавачи“. Затова никой дори не подозираше на какви нравствени изпитания се беше обрекъл Кипреев, като беше заминал за Охотско море — за Владивосток, за Магадан.
Кипреев беше инженер-физик от онзи същия Харковски физически институт, където за първи път в Съветския съюз се бяха приближили към ядрена реакция. Там работеше и Курчатов. Харковският институт не избегна чистката. Една от първите жертви в нашата атомна наука беше инженер Кипреев.
Кипреев си е знаел цената. Но неговите началници не са знаели каква е цената на Кипреев. При това се оказало, че нравствената издръжливост е слабо свързана с таланта, с научния опит, дори с научния плам. Това са различни неща. Кипреев е знаел за побоя по време на следствие и се е подготвял много просто — да се брани като звяр, да отговаря на удара с удар, без да изяснява кой е изпълнител и кой създател на тази система — на метод номер три. Но Кипреев е бил пребит и хвърлен в карцера. Всичко е започвало отначало. Физическите сили му изневерили, а след физическата твърдост му изневерила и душевната. Кипреев се подписал. Заплашвали го с арест на жена му. Кипреев изпитвал безкраен срам за тази слабост, за това, че той, интелигентът Кипреев, е отстъпил при сблъсъка с грубата сила. Още тогава, в затвора, Кипреев си дал клетва за цял живот — никога да не повтори позорната си постъпка. Впрочем, само на Кипреев му е изглеждало, че действието му е позорно. До него на наровете са лежали хора, които също са се подписвали под клевети. Но те са лежали и не са умирали. Позорът няма граници. Или по-точно тези граници са винаги лични, и изискванията към самия себе си са различни у всеки обитател на следствената килия.
Кипреев се яви в Колима с пет годишна присъда и с увереност, че ще намери път към предсрочното освобождаване, че ще успее да се изскубне на свобода, на континента. Разбира се, че един инженер ще бъде оценен. И че един инженер може да си изработи зачота от работни дни, освобождението, намалената присъда. Кипреев с презрение се отнасяше към физическия лагерен труд, той бързо разбра, че в края на този път няма нищо друго, освен смърт. Искаше да работи там, където можеше да приложи поне подобие на специалните знания, които имаше, и вярваше, че така ще излезе на свобода. Поне нямаше да си загуби квалификацията.