Тълпата за миг не помръдна, шиите на хората бяха все така протегнати, но накрая дядо ми повтори настоятелно нареждането си и хората бавно заотстъпваха, въздишайки с облекчение и мърморейки под носа си благопожелания.
От близкия коридор отекнаха стъпки и всички глави отново се извърнаха, но този път към коридора, за да не пропуснат дългоочакваната поява на доктора. От мястото, където се намирах, той ми се стори висок почти до тавана — висок, слаб мъж с остри черти, със старателно пригладена назад черна коса, в която нямаше косъм, който да не беше на мястото си. Носеше дълга, безупречно чиста бяла престилка, а обувките му бяха полирани до блясък, дотам, че дори можеше да се огледаш в тях. Щом влезе в залата, огледа всички нас през малките си очила с телени рамки, след което се обърна към сестрата, дежуреща на рецепцията.
— Кой е следващият? — попита той на изискан италиански. Но мъжът с превързания крак изпревари сестрата и властно се намеси, посочвайки с ръка към майка ми. — Вземете госпожата. — Останалите посетители в залата промърмориха нещо одобрително.
— Тя беше ухапана от змия — добави Ди Лучи, отново възприел обичайния си авторитетен тон. — А сега е в шок.
Докторът сведе поглед към майка ми и се намръщи.
— Добре тогава — изрече той, след което се провикна към коридора: — Беатриче? Донеси носилката!
Беатриче забързано притича от коридора.
— Ама, докторе, всички носилки са заети — обясни му тя.
— А какво ще кажеш за тази? — Докторът посочи с ръка към една носилка, която едва се забелязваше от мястото, където бях застанал, понеже бе чак в дъното на коридора. Обаче въпросната носилка се оказа заета — върху нея бе метнат чаршаф, под който се долавяха очертанията на нечий нос, корем, колена и обувки.
— Някой да го смъкне на пода — нареди докторът. — Той повече не се нуждае от нечие внимание.
Нервна тръпка обходи залата, ала никой не помръдна, за да отиде в коридора и да смъкне трупа от носилката. Накрая мъжът с превързания крак се надигна и закуцука нататък по коридора.
— Е — провикна се той, — няма ли някой да ми се притече на помощ?
— Иди да му помогнеш — обърна се дядо ми към Ди Лучи.
— Аз ли? — удиви се Ди Лучи. — Ама там има мъртвец!
— Щом е мъртъв, няма да се оплаква — спокойно му отвърна дядо.
С мърморене и е недоволна гримаса Ди Лучи повдигна единия край на трупа от носилката, докато другият мъж — онзи с превързания крак — го вдигна от другия край. За миг тялото се прегъна в средата, но после отново се изпъна, когато двамата мъже го положиха на пода, след което го отместиха и подравниха до стената, като че ли бе греда за строеж. Ди Лучи протегна ръка, за да оправи педантично някаква гънка на чаршафа и изпод него се показа една бледа ръка.
— Хайде, Андо! — натъртено го подкани дядо ми. — Остави го!
Майка ми също бе превита на две, когато те я повдигнаха, за да я понесат като чувал с жито към носилката. Ди Лучи, който я придържаше откъм краката, се опита да подпъхне едната си ръка под тялото й, за да може със свободната си ръка да я придържа откъм гърба, но веднага се изчерви, когато ръката му се озова под роклята й. Силно засрамен, той побърза да издърпа ръката си.
— Е, сега можете да се възползвате от състоянието й — отбеляза докторът и се усмихна някак си странно, сякаш на майка ми въобще не й бе прилошало, а само бе заспала. — Защото после няма да ви позволи това.
Когато най-сетне настаниха майка ми на носилката, Бетриче я покри с едно одеяло и затласка носилката нататък по дългия болничен коридор. Докторът огледа набърже за последен път приемната, след което последва Беатриче и носилката. Ехото от стъпките му по мраморния под отекваше още дълго след като силуетът му се скри надолу в полумрачния коридор.
Четвърта глава
Майка ми преживя ухапването от змията. На следващия ден Ди Лучи ни отведе в болницата нас двамата — дядо ми и мен, за да се видим с нея. Бяха я преместили в по-просторното болнично отделение на втори етаж, само с тридесетина легла. Всичките те бяха заети с отслабнали, посърнали, тежко болни жени, чиито стонове и оплаквания запълваха стаята като полъх на вятър. Майка ми, облегната на възглавницата, се открояваше като цвете сред някакъв унил пейзаж, защото нормалният цвят на лицето й се бе възвърнал, а косата й се стелеше дълга и лъскава по раменете й.