Майка ми остана в болницата три дни. Когато Ди Лучи и дядо ми я доведоха у дома, върху покрива на колата на Ди Лучи — онзи очукан оранжев фиат „Чинкуеченто“, за който вече стана дума — се клатушкаше един матрак. От каменната пейка пред дома на дядо ми видях как дребният фиат с грохот се затъркаля надолу по стръмнината от шосето сред облак от прах. Матракът на покрива на колата застрашително се килна на една страна и въжетата, които го крепяха, се опънаха до скъсване.
— Господин Виторио Иноченте — заяви майка ми и се настани до мен на пейката, след като автомобилът залитна напред, преди да спре. Тя с нищо не се издаде и аз не проумявах какво бе намислила. Разбирах само, че сега изглеждаше много по-сериозна от обичайното. На всичкото отгоре бе привързала косата си назад на кок, което също никак не бе характерно за нея. — Папа Иноченте, глава на Ватикана и на римокатолическата църква. Как сте? Научи ли папата уроците си по математика?
— Вече не ми се иска да бъда папа — рекох й аз. — Искам да бъда Исус Христос.
Мама се засмя.
— Късно е вече за това. Когато ангелът слезе от небето, майка ти вече беше в леглото със св. Йосиф.
— Така ли трябва да говориш със сина си — обади се Ди Лучи, докато смъкваше матрака от покрива на своя автомобил. Но в тона му сега се долавяше нравоучителна нотка, по-силна от обикновената за него. Липсваше желанието да оправдава постъпките на майка ми, което обичайно винаги проличаваше, когато разговаряше с нея. Ето защо майка ми му отвърна раздразнено, до което тя също толкова рядко прибягваше:
— Е, всички знаем как учиш децата си — да мамят селяните с по петдесет грама на всеки килограм сол.
Дядо ми с подпиране на бастуна си заобиколи задната част на автомобила и с пъшкане се отпусна до мен на каменната пейка. Изплю се на тротоара и слюнката му заблестя на слънцето като очила с черни стъкла. Погледна към шосето.
— Андо, виж дали може да се намери някой да ни помогне да смъкнем матрака.
— Мамо — прошепнах аз, — за кого е този матрак?
— Питай дядо си — отвърна ми мама и сви рамене. — Той го купи.
— За теб е — обясни ми дядо ми. Гласът му бе напрегнат и пресъхнал. — Следващият месец ставаш на седем години. Крайно време е да престанеш да спиш в леглото на майка си.
Фабричен матрак — това беше изключително рядко срещана стока във Вале дел Соле. Обикновено леглата в нашето село бяха ръчна изработка на селските стопанки — от грубо конопено платно, като ги натъпкваха със слама. Дори и вълненият дюшек, на който аз и мама спяхме, беше натъпкан с остриганата от овцете вълна преди доста години. Мама ми разказа, че този матрак послужил като брачно ложе за нея и баща ми. Но според разбиранията на хората от нашето село ние бяхме заможни — разполагахме с паричните преводи, изпращани от баща ми, както и с пенсията и рентите на дядо, което за изхранването на нас тримата — дядо, мама и аз — беше предостатъчно. Свидетелство за богатството ни бе и този матрак, който сега дядо ми бе купил за мен от Рока Сека, вместо да вземе някой дюшек, домашно изработен в селото ни.
Но аз не исках да имам нещо общо с това легло. През целия този тъй дълъг ден, докато майка ми приготвяше мястото за новото ми легло до нейното в прашната стая, с много паяжини по тавана и стените — дотогава това място си стоеше неизползвано — аз се питах какво ли значение ще имат за мен тези неочаквани промени.
— Ако баща ти сега не беше в Америка, а у дома, той нямаше да те остави да спиш с майка ти — каза ми Фабрицио веднъж по време на нашите скитания по склоновете на планината, където тайно си запалвахме по някоя открадната цигара. — Той сигурно щеше да поиска да прави онази работа, от която накрая се получават бебетата. Също както е при козите. — И той свиваше на кръг палеца и показалеца на едната си ръка и промушваше напред-назад през този кръг някой от пръстите на другата си ръка.
Накрая реших, че баща ми е главният виновник, за да бъда прогонен от майчиното ми легло. Той, баща ми, като че ли по някакъв странен начин успяваше да насочва моя живот и да следи всичко, което се случваше с мен, въпреки че сега се намираше на другия край на света. Не е учудващо, че той притежаваше тази мощ, понеже в моите представи баща ми беше като някакъв фантом, като някакъв дух с неясни очертания, със смътно присъствие, което само от време на време придобиваше човешка форма, след което много скоро отново изчезваше нейде, магически замъглявайки очертанията си и присъствието си. Майка ми веднъж се поотпусна и ми разказа как се запознала с него — това, според думите й, се случило на празника на Сан Джузепе в Кастилучи. Той бил в отпуск, защото по онова време отбивал военната си служба в казармата. Затова и бил облечен с униформата си в цвят каки; на главата си носел войнишкото си кепе; така че съвсем разбираемо присъстващите там жени всячески се опитвали да привлекат вниманието му.