Родът на моя дядо по майчина линия никога не е бил толкова многоброен, че да напълни цялата къща, защото баба ми изгубила първите си две деца от някакви болести, преди да умре самата тя при раждането на третото си дете — моята майка. Това бе стая без история. Никога няма да забравя първата нощ, която прекарах там, лежащ неподвижно в новото си легло, но буден, целият нащрек, изплашен от самотата и още повече, струваше ми се, че дори въздухът в стаята ме задушаваше като покров, плътно притискащ се към гърдите ми.
Стаята на майка ми, с голямото легло с метална рамка и високи табли, със снимките по стените, на една от които се виждаше майка ми с роклята за първото й причастие, пожълтяла от времето, както и още една нейна фотография и още една с някаква нейна съученичка пред фасадата на прогимназията в Рока Сека, беше топла и ми действаше успокояващо, може би защото винаги бе изпълнена с аромата на мама, с парфюма, който тя понякога си капваше по ръцете и врата си — най-вече в неделя или когато щеше да излиза за пазаруване, обогатена и със спомените от годините, в които аз още спях с нея, стотиците пъти, когато бях чувствал прегръдката й в леглото, докато лежах до нея в просъница.
Но в стаята на моята майка витаеха и призраци — през войната двама германски войници преспали тук за по една нощ. Моят дядо ми бе показвал дупката в стената, останала откакто единият от тях застрелял един паяк с пистолета си.
— Тогава изстрелът се чул чак в Капракота — обясни ми той. — Но когато изтичах до стаята да видя какво става, двамата войници се търкаляха в леглото и се смееха като побъркани. „Току-що убих един паяк!“, извика единият, сякаш бе извършил най-славния подвиг на света. Тогава заключих майка ти в обора.
Само че по-късно мама ми разказа, че се разхождала с войниците до пасището, когато те дошли до обора, за да се изпикаят.
Когато нощем лежах в стаята на мама, понякога сякаш виждах привиденията на тези войници да надничат през тюлените завеси на вратите към балкона, със стиснати между устните цигари. Чувах как вятърът поклащаше дулата на оръжията им, потракващи при ударите по парапета на балкона. А сега, настанен толкова неудобно в новото легло, с което още не бях свикнал, аз се опитвах да не лягам на лявата си страна, защото това не ми носеше добър късмет. Чух шляпането от сандалите на мама по стъпалата, чух също и как тя отвори и затвори вратата, чух и изскърцването на пружините на леглото й. И тъкмо бях започнал да се унасям в сън, когато отново дочух познатото стържене на метал в метал, което намразих през тази нощ, защото бях оставил майка си сама, като някаква плячка на сенките. Вятърът продължаваше да връхлита върху вратите към балкона, за да се прокрадва чак до стола край леглото ми. „Горкото дете“, нашепваше ми той, „бедничкият“. Но приглушеното мърморене на войниците отново достигна до слуха ми, когато те се спряха на балкона пред стаята на майка ми, за да разговарят за нещо, като нагласиха пушките на раменете си. Сините им очи светнаха като пламъци в тъмнината, преди да влязат в стаята на мама.
— Време е да си тръгваме — казаха те и майка ми отвори очи и внимателно отметна завивките си. Тя се оказа напълно облечена. Явно ги бе очаквала. Безшумно ги последва навън — излезе от стаята си и слезе по стъпалата. Край предната порта те се спряха за малко, докато единият от двамата войници запали цигара. После един по един се изнизаха навън в нощта през открехнатата порта. Поеха към шосето, като майка ми вървеше между двамата войника със своята бавна и предпазлива, но гъвкава походка, докато аз, прикован към моето легло с криле от двете страни, ги наблюдавах отгоре. Никой нищо повече не продума. Още дълго така те се отдалечаваха в нощта, като се чуваше само тътренето на ботушите им по сухата земя. Накрая вече не можех да различавам силуетите им в мрака. Виждах само блещукането на цигарата на единия от войниците.