— Просто му е скучно. Това е всичко. След като го карате по цял ден да седи в класната стая.
Но сега, както изглеждаше, трябваше да се променя.
— Ще й покажем на тая твоя учителка, нали? — рече мама. — Един ден, като пораснеш, ще станеш папа. Само че това лято първо трябва да залегнеш над уроците, които си пропуснал, докато сте се шляели наоколо двамата с Фабрицио.
И така се озовах на каменната пейка пред дядовата къща, с разтворен на трета страница в скута ми учебник, озаглавен „Принципи на математиката“. Но не му обръщах кой знае колко внимание. Вместо това изпаднах в блажен унес — нещо обичайно за това време на годината, особено когато часовникът показва един на обяд, слънцето грее ослепително, а целият свят наоколо като че ли е обвит от топла, жълтеникава дрямка. Наблизо рояк мухи се рееше над фъшкиите, изпопадали върху калдъръма. По-смелите първи налетяха отгоре им и сякаш приканваха останалите да ги последват.
— От коза са, но не са зле! — И запотриваха пипала, също както чичо ми Паскуале радостно потриваше ръце, когато сядаше на трапезата пред блюдо с тортелини.
Откъм ъгъла на улицата се зададе стадо овце, следвано от стария Анджело Даньело или Червения, както го наричахме, защото бе един от малцината комунисти във Вал дел Соле. Но може би и заради червения му нос и бузи, прошарени с кръвоносни съдове — придобивка след дългите години, прекарани в пиянство. Пристъпваше бавно и безгрижно, отмятайки далеч напред дългите си нозе при всяка крачка, докато горната половина от тялото му се поклащаше в такт. Макар че ръцете му висяха отпуснати от двете му страни, само едната помръдваше, лениво размахваща овчарската гега покрай крака му. Орлякът от мухи, накацал връз козите фъшкии, дружно се вдигна и полетя, щом овцете приближиха.
— Здрасти, Вито — провикна се Анджело. — Какво правиш там? Да не си решил да се опържиш на туй силно слънце?
— Уча си уроците по математика — отвърнах, отворил широко очи, докато прелиствах страниците. — Ще ставам папа.
— Папа! Бре, че защо само папа? Защо не направо Исус Христос?
Дядовата къща беше на самия край на селото, отделена от по-големите къщи с пътека, скрита сред ниски храсталаци. Наблизо свършваше калдъръмът, а по-нататък се виеше черен коларски път, прорязан от коловозите, оставяни от магарешките каручки. Беше ужасно прашен при сухо време — прахта се стелеше като мъгла около нозете на хората. Или пък затъваше в кал, щом паднеше проливен дъжд. Щом стигна до общинския фонтан, Анджело спря за кратко там, колкото да подложи шепи под струята, за да поднесе глътка вода към пресъхналата си уста.
Отгърнах следващата страница в книгата и за миг се заслушах в шумоленето на хартията. На рисунката бяха показани четири бляскави ябълки, но двете бяха по-раздалечени, а другите две — много по-близо една до друга. Под тях бе изписано 1 + 1 = 2. Учебникът сякаш се съмняваше дали ще успея да направя връзка между ябълките и изписаното под тях, докато слънцето, отразявано от лъскавата хартия и наливащо сънна дрямка в очите ми, явно бе на друго мнение. Клепачите ми бавно се отпуснаха и склопиха, докато в главата ми в див танц се понесоха ябълки и числа, освободени от тиранията на учебника.
Сепна ме някакъв приглушен вик.
Викът — стори ми се нададен от мъж — долетя откъм посоката, водеща към нашия обор, дето е откъм улицата, със скосен покрив, но притиснат към склона на планинския хълм. Оставих учебника на пейката и се спуснах по витата странична стълба около къщата. Но щом завих зад ъгъла, до най-долното стъпало, веднага спрях. Вратата на обора беше затворена, но през цепнатината под нея се прокрадна една малка, плоска глава, с мятащ се от устата език. Змия. За мой късмет я бях съзрял точно навреме. Останах така, вцепенен, докато гледах като омагьосан как една дълга и пъстра, светлозелена лента се изви през цепнатината под вратата и изчезна нататък сред лехите с доматите в градината на майка ми. Тихото шумолене на листата продължи, за да стигне накрая до канавката, образувана от години по края на градината на майка ми от водата, изтичаща от общинския фонтан.
Във Вале дел Соле на змиите отколе се придава по-особен смисъл. Някои от селяните вярват, че са безсмъртни, защото смъкват кожата си, при това точно по време на пролетната сеитба, което според тях помагало за по-добра реколта. Някои дори купуваха прах от смлени змийски кожи и го разпиляваха по нивите си. А други пък се кълняха, че ако змия ти пресече пътя, ама само откъм дясната ти страна, ще е на късмет, докато ако е отляво, на лошо ще е. Или още по-лошо ти се пише, ако попаднеш на кафява змия, защото в нея се е вселило злото, докато зелената била малко по-добра. Но във Вале дел Соле най-често се повтаряше: „Където гордостта свие гнездо, там се свива и змията“, защото никой не се съмняваше, че змиите, каквито и да са другите им отлики, винаги са слуги на дявола, от когото селяните се плашеха повече от всички останали християнски божества или зли духове и от когото старателно се пазеха, като носеха талисмани с чесън или вълчи зъби или пък приковаваха кози рога над портите си.