Сутринта преди погребението бях напъхал моята монета талисман от една лира в джоба на панталона ми. Сега пак я извадих, за да я огледам. Монетата беше станала по-лъскава и по-хлъзгава от много пипане, обаче гравираното върху нея не се бе изтрило, както става понякога със старите монети по пет и десет лири — около крилете на орела още се очертаваха линиите, както и белегът, за който Лучано твърдеше, че бил от куршум. Ала когато подхвърлих монетата, за да погледна и обратната й страна, тя се изплъзна между пръстите ми — съвсем леко стана, без съпротива, сякаш не исках да я спра или просто не вярвах, че може да падне; ала ето че тя изпадна между краката ми, като ми се стори внезапно натежала и наедряла, толкова, че да не мога да спра превъртането й надолу. Така тя задълго се търкаляше, смътно проблясваща в здрача, като че ли ми изпращаше тайнствено съобщение или някаква магическа утеха, ако само съумеех да я разгадая; ала накрая падна със звън на палубата, където се затъркаля в широка дъга, преди да се промуши фатално през пролуките на парапета и да цамбурне в морето.