Освен това, Емил носеше чук и един огромен пирон и след като закова пирона здраво в гредата, той върза канапа за него и всичко беше готово.
— Хайде скачай! — викна Емил. Бедната Лина седеше върху покрива сякаш бе яхнала кон, гледаше надолу и хлипаше сърцераздирателно. Долу виждаше Алфред и малката Ида с лица, обърнати към небето, към нея, в очакване да видят как тя ще падне от небето като комета право в купата сено... Лина се завайка още по-отчаяно.
— Не смея, това е последната ми дума, не смея!
— Щом като искаш да си задържиш ужасния зъб, прави каквото щеш! — ядоса се Емил.
Тогава Лина се разрева, та оглуши цяла Льонеберя, а после се изправи на разтрепераните си крака и застана до ръба на покрива, като се олюляваше напред-назад, подобно на дърво в буря, а малката Ида си затисна очите с ръка, защото не смееше да гледа.
— Олеле майчице! — хълцаше Лина. — Олеле майчице!
Би било много страшно да скочиш от покрива на обора, дори ако нямаш нито един единствен зъб в устата си, но като знаеш, че насред скока ще прозвучи едно ужасно ПЛОП, това е просто непоносимо.
— Скачай Лина! — провикна се Алфред. — Скачай най-сетне!
Лина пак се завайка и затвори очи.
— Аз ще ти помогна — обади се Емил, какъвто си беше добричък.
Само я боцна с показалец в гърба и Лина полетя от покрива със страшен писък.
Наистина, чуха едно тихо ПЛОП, но то бе, когато гвоздеят се изтръгна от гредата.
Лина лежеше в сеното, зъбът си стоеше на мястото, а гвоздеят висеше на другия край на канапа.
Сега вече Лина много се разсърди на Емил.
— Да измисляш пакости и поразии знаеш, но да извадиш един зъб, не те бива!
Все пак добре стана, че Лина се ядоса, защото в яда си отиде право при Пеле Ковача. Той хвана зъба с най-страшните си клещи — ПЛОП — зъбът изскочи, а Лина яростно го запрати върху бунището на Пеле и се запъти към къщи.
Само да не си помислите, че междувременно Емил остана бездеен. Алфред си легна да спи в тревата под крушата и в момента Емил не можеше да се забавлява с него. Затова отиде с малката Ида в спалнята, защото реши, че могат да си поиграят, докато се върнат майка и татко от черква и започнат да идват гостите.
— Хайде да си играем, че аз съм докторът от Марианелунд — предложи Емил, — а ти си едно болно детенце, което трябва да излекувам.
Ида веднага се съгласи. Съблече се и си легна в кревата, а Емил надникна в гърлото и я преслуша и изобщо се държа точно като доктора от Марианелунд.
— Каква болест имам? — попита Ида.
Емил се замисли. И внезапно се сети.
— Имаш тифис — рече той. — Това е страшна болест!
После си спомни какво му каза Кроса-Мая — че лицата на хората посинявали от тифуса. Тъй като много държеше на точността в такива случаи, Емил потърси нещо, с което да помогне на Ида да придобие подходящия цвят на болестта. Върху скрина стоеше мастилницата на мама, която тя използуваше, като записваше пакостите на Емил в своите тетрадки или пишеше писма и покани за настоятелско кафе. Впрочем, черновата за поканата още лежеше върху скрина. Емил прочете онова „либезно ви канят“ и много се възхити от майка си, която пишеше толкова хубаво и се изразяваше така изискано. Все пак, различаваше се от онуй писмо на Адриан, дето само успя да напише, че „видох Мечкъ“.
Черновата не трябваше вече на майка му, та Емил смачка хартията на малко топче и го мушна в мастилницата, а след като се напои с достатъчно мастило, той го извади, стисна го в юмрука си и тръгна към Ида.
— Сега ще видиш какво значи тифис. Ида — заяви той и Ида възторжено се разкикоти.
— Затвори си очите, да не ти влезе мастило в тях — каза Емил и на бърза ръка боядиса цялото лице на малката Ида в хубав син цвят, но предвидливо не боядиса кожата около очите, а остави две големи светли петна в собствения цвят на Ида. Тези светли петна сред синьото лице придаваха на Ида толкова страхотно болен вид, че чак Емил се изплаши — беше заприличала на онези страшни маймуни, които той видя на картинка в книгата „Животът на животните“.
— Бррр! — потръпна Емил. — Права е Кроса-Мая, тифисът наистина е страшна болест!
В това време откъм гората пристигна Кроса-Мая и до оградата на Катхулт срещна Лина, която се връщаше от Пеле Ковача.
— Как е? — попита Кроса-Мая с интерес. — Зъбът боли ли още?
— Отде да знам! — отговори Лина.
— Как може да не знаеш?
— Защото лежи върху бунището на Пеле Ковача, пустият му зъб! Надявам се да го боли, та да му се плаче!
Лина беше весела и далеч не толкова подута като преди. Тя отиде при крушата да покаже на Алфред дупката, а Кроса-Мая влезе в кухнята и се залови да приготвя кафето. Чу, че децата са в спалнята и отиде да поздрави малката Ида, която беше нейна любимка.