Когато Емил и Алфред тръгнаха призори към дома, те носеха повече раци, отколкото можеха да мъкнат, но въпреки това Емил си свиркаше и пееше.
„Ех как ще се изненада татко“, мислеше си той. Каквото и да ставаше, Емил много искаше да покаже пред татко си, че е способен, но рядко му се удаваше. Сега реши, че татко му трябва да види всичките раци щом се събуди и затова Емил ги изсипа в големия бакърен казан — същия, в който той и Ида се къпеха всяка събота вечер, а сетне завлече казана в спалнята до леглото на татко си.
„Как ще викат от радост, като се събудят и видят моите раци“, помисли си Емил, пъхна се изморен и весел в леглото си и веднага заспа.
Таткото на Емил ставаше много рано всяка сутрин; така направи и в този ден. След като стенният часовник в спалнята удари пет часа, той отметна завивката и спусна краката си на пода, но остана малко седнал, докато се оборави. Протегна се, прозина се, почеса се по главата и размърда палците на краката си. Веднъж големият палец на левия му крак бе попаднал в капан за мишки, зареден от Емил, и след това произшествие този палец се схващаше и сутрин трябваше да го раздвижва. Но както си седеше сега таткото на Емил, той нададе такъв вой, че майката на Емил и малката Ида се събудиха изплашени до смърт. Помислиха най-малко, че колят таткото на Емил. А всъщност нямаше нищо, само някакъв рак бе защипал палеца му — именно онзи, дето беше се хванал в капана. Ако ви се е случвало някой рак да защипе палеца на крака ви, то вече знаете, че е горе-долу толкова приятно, колкото защипването в капан — някои хора крещят и за по-дребни неща. Раците са страшно упорити и като хванат, държат и не пускат, а стискат все по-силно и по-силно, та няма нищо чудно, че таткото на Емил крещеше! Майката на Емил и малката Ида също се разпищяха, защото видяха раците, всичките стотици раци, които пъплеха по пода — ай-ай, голямо викане падна!
— Емиле! — викаше таткото на Емил колкото му глас държеше, от една страна, защото му се сърдеше, а от друга — защото му трябваха клещи, с които да махне рака, и той искаше Емил да му ги донесе. Но Емил спеше ли, спеше и никаква врява не можеше да го събуди. Таткото на Емил трябваше да отиде сам на куц крак до кутията с инструменти в кухнята, за да вземе клещите, а когато малката Ида го видя как подскачаше през стаята, а ракът висеше на крака му, сърцето я заболя. Не за друго, а защото Емил спеше и пропусна тази гледка.
— Събуди се, Емиле! — викна тя. — Събуди се да видиш нещо смешно!
Но изведнъж млъкна, защото таткото й хвърли много мрачен поглед, от който й стана съвсем ясно, че той изобщо не можеше да разбере кое беше смешното.
В това време майката на Емил лазеше по земята и събираше раци. Едва след два часа успя да ги излови всичките, а когато Емил най-сетне се събуди късно преди обяд, той само усети божественото ухание на току-що сварени раци, което се носеше откъм кухнята и то го накара да скочи радостно на крака.
Цели три дни в Катхулт ядоха раци до насита! Освен това Емил изчисти сума рачи опашки и ги продаде на жената на свещеника по двайсет и пет ере за четвърт кило. Печалбата подели справедливо с Алфред, който вечно нямаше пари и смяташе, че Емил страшно умее да печели.
— Много те бива по сделките, Емиле — казваше той и беше напълно прав. В спестовната касичка Емил вече имаше петдесет крони, които беше спечелил по най-различни начини. По едно време обмисляше дали да не сключи една голяма сделка като продаде всичките си дървени човечета на госпожа Петрел, защото тя много ги харесваше, но за щастие от тази работа нищо не излезе. Дървените човечета останаха на своята полица и си стоят там до ден днешен. Госпожа Петрел много искаше да купи и дървената пушка на Емил, за да я подари на едно отвратително момченце, което познаваше, но и тази работа не стана. Емил наистина смяташе, че е вече много голям, за да си играе с нея, но все пак не искаше да я продаде. Затова я закова на стената в дърводелската барака и написа над нея с червен молив:
СПОМЕН ОТ АЛФРЕД.
Алфред се разсмя, когато го видя, но очевидно му стана драго.
Обаче Емил продължаваше да носи „шапкътъ“ си, просто не можеше без нея, и тя се мъдреше на главата му, когато отиде за първи път на училище — да, и на Емил вече му дойде ред да тръгне на училище и цяла Льонеберя затаи дъх.
Лина не вярваше, че ще излезе нещо от учението на Емил.
— Сигурно ще събори училището и ще подпали учителката! — каза тя, но майката на Емил я погледна строго.
— Емил е добро момченце — възрази тя. — Вярно, че случайно запали онзи ден жената на свещеника, но вече си го излежа в дърводелската барака и няма нужда през цялото време да го повтаряш.