— Да ти кажа истината, Джон, не знам. Знам, че това не е верният отговор, но…
— Всъщност точно това е верният отговор.
— Моля?
— Когато ме приемаха за базово обучение по диверсионни действия, всички се срещаха с психолог. Аз чаках във фоайето и мой приятел излезе от стаята. Попитах го как е вътре. Каза, че докторът го питал дали може да убие човек. Моят приятел, който гореше от желание да рита задници, казал „и още как, по дяволите“. Когато дойде моят ред и докторът ми зададе същия въпрос, му казах, мисля, че ще мога, но не съм сто процента сигурен. Единия от нас двамата го приеха, другия — не.
„Дявол да ме вземе“ — помисли си Джак.
Не можеше лесно да си представи Джон Кларк като новобранец, а не като оператор с ранг на полубог. Е, всички започват отнякъде.
Кларк продължи:
— Покажи ми човек, който отговаря с „И още как, по дяволите“ на подобни въпроси и аз ще ти покажа откачалка, лъжец или човек, който не е обмислил отговора си достатъчно добре. Всъщност питай Динг някой път. Когато за първи път трябвало да убие човек, имал големи колебания чак до момента, в който натиснал спусъка. Знаел е, че го може, и е имал деветдесет и девет процента увереност, че ще го направи, но докато не го направил, в главата му се обаждало едно гласче.
— А ти?
— Същото.
— Трудно ми е да го повярвам — отговори Джак.
— Повярвай.
— Та какво казваш? Че трябва да си стоя над клавиатурата и компютърния екран?
— Това е твой избор. Аз само искам да съм сигурен, че си наясно. Ако не си, значи си опасен за себе си и за всички други.
— Добре.
— И още нещо. Искам да помислиш как ще го кажеш на баща ти.
— Господи, шегуваш ли се?
— Не. Аз ще пазя тайната, Джак, защото си зрял човек и изборът си е твой, но май е време да тръгнеш сам и не можеш да го сториш, ако те е страх да се изправиш пред баща си. Дотогава няма да си самостоятелен.
— Не ме жалиш, а?
Кларк се усмихна.
— Това напоследък го чувам доста.
Погледна часовника си.
— Време е да тръгваме. Помисли още един ден — за двете неща. Ако тогава още искаш, ще те уча на каквото мога.
Човекът на Мери Пат в Леголенд — централата на английската Тайна разузнавателна служба във Воксхол Крос на река Темза, носеща неофициалното име Леголенд или Вавилон заради насечената си като на зикурат[28] архитектура — беше предложил само едно име в отговор на въпроса й. Каза й, че Найджъл Емблинг е пенсионирано старо куче с опит от Афганистан и околните страни и че е забравил повече неща, отколкото хората знаеха за района. Мери Пат смяташе, че англичаните имат активни агенти там, но не знаеше със сигурност дали Емблинг е такъв. Вероятно не е. Нейният въпрос, отправен по неофициални канали, със сигурност даваше на контакта да разбере, че тя действа малко непозволено и в този случай неговите шефове нямаше да му се зарадват, че дава името на истински агент.
Разбира се, да имаш контакт означаваше само половината битка. Емблинг беше стар и със сигурност не на възраст като за полеви агент, което значеше, че ще трябва да пратят друг да върши физическата работа. Мери Пат не трябваше да мисли дълго по този въпрос. Незабавно в мислите й изплуваха две имена и ако можеше да се вярва на слухове, тези индивиди можеше и да се заинтересуват от малко работа на хонорар. Центърът за борба с тероризма разполагаше с определени средства и двамата с Бен Марголин смятаха, че разходът си струва.
Две обаждания по телефона потвърдиха слуховете, а още две осигуриха настоящия телефонен номер.
Мобилният телефон на Кларк, поставен в горното чекмедже на бюрото, звънна веднъж, после още веднъж. Кларк го вдигна на третото позвъняване.
— Ало.
— Джон, обажда се Мери Пат Фоли.
— Здравей, Мери Пат. Ти си в списъка на хората, на които трябва да се обадя.
— Така ли?
— Аз и Динг тъкмо свършихме престоя си в „Дъга“. Искахме Да се обадим и да ти кажем „здравей“.
— Искаш ли да го сториш лично? Имам нещо за теб.
Вътрешният радар на Кларк подаде сигнал.
— Добре. Кога и къде?
— Възможно най-бързо.
Кларк погледна часовника си.
— Мога да изляза на обяд веднага.
— Добре. Знаеш ли „Хъкс“ в Гейнсвил?
— Да, на излизане от пътя за Литън Хол.
— Точно така. Ще те чакам там.
Кларк угаси компютъра, след което тръгна към кабинета на Сам Гренджър. Разказа му за телефонното обаждане.