— Може би — отвърна Раундс, — но ние не сме опитвали.
— Ако Колежа не го е правил, значи не е възможно, така ли? — запита Брайън.
— Точно така. Да приемем, че не са опитвали. Или че са опитвали, но са подходили неправилно. Какво е нужно, за да стане както трябва?
— Специално направен софтуер — отвърна Джак.
— Имаме хора и пари. Да опитаме.
— Гавин ще ни намрази — усмихна се Доминик.
— Купи му кашон чипсове и „Маунтин Дю“[29] — отвърна Брайън. — Това ще го успокои.
— А какво ще кажете да пратим някой да се поразходи из Триполи? — промени посоката на разговора Доминик. — Това с посолството не се е случило просто така. Защо не поразтърсим дървото там? Може да идем и в Бенгази.
Раундс обмисли предложението.
— Ще говоря със Сам и Гери.
Говориха още половин час, преди Раундс да приключи срещата.
— Е, да започваме работа. Ще се срещнем утре сутринта.
Всички излязоха освен Джак, който завъртя стола си и се загледа през прозореца.
— Виждам как се въртят зъбни колела — каза Чавес от вратата.
— Извинявай… какво?
— И баща ти гледа така, когато мозъкът му работи на пета скорост.
— Още обмислям разни сценарии.
Динг дръпна един стол и седна.
— Казвай.
— Не зададохме въпроса „защо“. Ако Емира е напуснал Пакистан или Афганистан и е заминал неизвестно къде, защо го е направил? Защо точно сега? Според мен там е бил почти четири години. Дали не сме дошли твърде близко до него или има друго нещо?
— Като?
— Не знам. Просто опитвам да разсъждавам като него. Ако готвя нещо, например много голяма операция, може да реша да разваля палатката и да си търся друга дупка, за да съм сигурен, че няма да ме заловят и да разкажа всичко на следователите.
— Рискован ход.
— Да, но може би не толкова, колкото да стоя на едно и също място и да знам, че шансовете ми намаляват. Ако се преместиш, не само оставаш свободен, но и продължаваш да държиш нещата в свои ръце.
След малко Чавес каза:
— Бива си те, Джак.
— Благодаря, но се надявам, че греша. Иначе може да е тръгнало нещо голямо.
Преживяха бурята, но едва-едва, а корабчето почти се разпадна. Четири часа след като попаднаха в бурята, излязоха в западна посока от нея и отново се озоваха в спокойни води и под сини небеса. След като слязоха на брега, Виталий и Ваня прекараха остатъка от деня и част от вечерта в проверка за повреди, но не откриха нищо, заради което да се връщат за ремонт. А дори и да имаше такива повреди, Виталий се съмняваше, че Фред би позволил това. Сериозни, много сериозни мъже се оказаха неговите пътници.
Трябваше да стигнат до фара, въпреки че Виталий нямаше представа защо би искал някой да иде там. Разположен на нос Морасале в Байдарацкия залив, фарът играеше изключително важна роля за корабоплаването, но нищо повече. Едно време имаше и селище, вероятно станция за следене на ядрените изпитания в Нова земя, а после някакви рибари опитаха да го разработят, но изкараха само няколко сезона и се преместиха на по-добри места. Според картите водата стигаше двадесет до двадесет и пет метра, което изключваше опасност от засядане, а и повечето кораби вече имаха системи за глобално позициониране, които ги водеха в безопасни води.
Пътниците сега проверяваха камиона, двигателя и крана. Виталий би трябвало да се обиди заради онова, което смятаха да правят тук, но пък нито той, нито някой от познатите му ловеше риба в този район.
Фарът мигаше през осем секунди, точно както казваха навигационните карти. След като стигнеха плажа, фарът щеше да се намира на по-малко от километър от тях, по извит като спирала път, който водеше до върха на скалата. Виталий знаеше, че това ще е най-неприятната част. Газката щеше да се побере едва-едва на широкия не повече от три метра път.
Отново се зачуди защо трябваше да идват тук. Морето си беше достатъчно страшно, но преминаването през тази пустош с камион е работа за смели и решителни хора. Въпреки че до фара се стигаше за десет минути, Фред каза на Виталий да го чака цял ден, а може би и през нощта. Какво ли ще прави толкова време? Виталий реши, че не е негова работа да си задава тези въпроси, а да кара корабчето.
Морето изглеждаше равно като стъкло и вълните пляскаха по борда почти без звук. На палубата групата пътници вареше кафе на малкото газово котлонче, което си носеха.
Виталий включи двигателите на заден ход, те изръмжаха гърлено и корабчето тръгна, като дъното му започна да стърже по чакълестия плаж. Стотина метра навътре завъртя руля, за да обърне корабчето, след което провери жирокомпаса и зави отново, този път по курс нула-три-пет.