Виталий вдигна бинокъла и огледа хоризонта. Не се виждаше нищо, което Бог не е поставил там, освен една-две шамандури. Зимните ледове често ги отнасяха или ги правеха на пихтия и ги пращаха на дъното, а Военноморските сили не си правеха труда да ги заменят редовно, защото тук не идваха дълбоко газещи кораби. Това беше още един показател колко са далече от цивилизацията.
Четири часа по-късно той отвори страничния прозорец и викна:
— Внимание! Акостираме след пет минути.
Посочи часовника си и разпери петте си пръста. В отговор Фред му махна с ръка. Двама души от екипа отидоха при камиона, за да запалят двигателя, а други двама започнаха да хвърлят саковете си с багаж в каросерията.
Загледан през прозореца, Виталий търсеше място за корабчето, което се движеше с около пет възела — достатъчно за правилно излизане на брега, но не чак толкова силно, че да се нарани в камъните.
На петдесетина метра преди брега несъзнателно се подготви за удар и спря винта. Но не трябваше да се притеснява. Корабчето едва удари дъното и бързо спря с леко стържене на чакъл по стомана.
— Да пусна ли котвата? — запита Ваня. На кърмата имаха доста голяма котва за измъкване от засядане по бреговете.
— Не, сега е отлив, нали? — отговори с въпрос Виталий.
Остави двигателите на празен ход, отиде до лоста за рампата и го премести. Тя се отпусна под собствената си тежест и издрънча върху брега. Той се оказа стръмен. При падането рампата не разплиска почти никаква вода. Един от мъжете се качи в кабината на газката и потегли, светлините на стоповете примигваха, докато излизаше на брега, а веригата с куката от крана се мяташе като хобота на цирков слон. Камионът спря. Фред и останалите се спуснаха по рампата и също слязоха на брега. Остана само един човек, който застана върху рампата.
Виталий излезе от рубката и тръгна към носа.
— Този няма ли да го взимате? — викна той на Фред.
— Той ще остане да ви помага, ако се наложи.
— Няма нужда. Ще се справим.
В отговор Фред се усмихна и помаха с ръка.
— Ще се върнем.
45
KЛAPK ПРИЕМАШЕ нарастващата си непоносимост към полетите като знак, че остарява. Тесни седалки, лоша храна, шум… Донякъде поносими ги правеха само спиращите външните шумове слушалки „Босе“, подобната на подкова възглавница, която получи за Коледа, и няколкото таблетки „Ативан“, които Санди му даде за пътуването. А Чавес седеше на мястото до прозореца със затворени очи и слушаше своя плейър „Айпод Нано“. Е, поне на мястото помежду им нямаше никой и така разполагаха с малко повече място за лактите си.
След разговорите с Хендли и Гренджьр Кларк намери Динг, разказа му всичко, след което се обади на Мери Пат и се уговори за среща в дома й по-късно същия следобед. По нейно настояване пристигна рано, за да поговори с Ед един час, преди тя да се прибере. Докато Ед приготвяше вечерята, Кларк и Мери Пат седнаха на задната веранда да пият по бира.
Като пренебрегна предупреждението на Хендли да стъпва внимателно, Кларк сложи картите си на масата. Двамата се познаваха твърде отдавна, за да се случи друго. Мери Пат не реагира по никакъв начин.
— Значи Джак го е направил, а? Винаги съм се питала дали се е съгласил. Браво на него. Е, не са чакали дълго, преди да ви грабнат вас двамата, а? Кой те насочи?
— Джими Хардести, десетина минути след като Олдън ни изрита. Но си мисля, Мери Пат, че работим по една и съща загадка. Ако нямаш проблем, да ти пращам каквато информация изровим…
— Защо да имам проблем?
— За начало ще нарушим най-малко три федерални закона. И ще рискуваме гнева на Олдън в Ленгли.
— Ако можем да докопаме този задник или поне малко да скъсим разстоянието до докопването, нямам проблем.
Мери Пат отпи от бирата и изгледа косо Кларк.
— Означава ли това, че Хендли плаща?
Кларк се засмя.
— Наречи го жест на добра воля. Е, какво ще бъде? Еднократна сделка или началото на чудесно приятелство?
— На равни начала — отвърна Мери Пат. — Бюрокрацията да върви по дяволите. Ако трябва да се съберем, за да хванем нашия човек, така да бъде. Разбира се — добави тя и се усмихна, — ще трябва ние да оберем славата, след като вие, момчета, изобщо не съществувате.
Половин таблетка „Ативан“ и една бира помогнаха на Кларк да прекара пет часа от полета в дълбок и необезпокояван сън. Когато колелата на самолета заподскачаха и зашляпаха по пистата на летището в Пешавар, той отвори очи и се огледа. Седналият до него Чавес прибираше своя айпод и книгата в чантата си.