— Човекът.
— А знаете ли сигнала?
— Не.
— Е, най-вероятно това е най-малката грижа.
— Защо? — запита Чавес.
— За нас не е важно правилен ли е сигналът, а кой се интересува от него. В този случай ще трябва да изберем мястото внимателно.
Емблинг замълча, като цъкаше с език и гледаше картата.
— Ето какво предлагам. Нека следобед да идем на гледка.
— На какво?
— Оглед — отвърна Чавес.
— Това е ново за мен.
— Прекарахме малко време в Херефорд — обясни Кларк на Емблинг.
— Мрачни хора са онези там — отвърна Емблинг. — Радвам се, че вие не сте загубили усмивките си. Окей, значи ще ви запозная с територията, а утре ще залагаме стръв. Защото скоро денят ще свърши.
Повечето места от картата се намираха извън района на казармите, но тримата решиха да се съсредоточат върху четирите позиции в Стария град, като първо го обиколиха, следвайки стената, обграждала района до средата на петдесетте години.
— Имало е шестнадесет порти с кули и бастиони за стрелци — обясни Емблинг, като посочи през прозореца на колата. — Всъщност на персийски Пешавар означава „високото укрепление“.
Кларк хареса Емблинг, отчасти защото по време на престоя си в „Дъга“ опозна по-добре англичаните, а и защото човекът се оказа чешит, истински чешит. Като го слушаше как говори за Пешавар, Кларк се учуди дали англичанинът не е закъснял да се роди със сто години. Найджъл Емблинг щеше да е точно на мястото си по време на английското управление тук.
Намериха място за паркиране близо до болницата „Лейди Рединг“, излязоха от колата и отидоха пеша в Стария град. Улиците на бившия казармен район се оказаха много заети: хората се движеха близо един до друг, бързо се шмугваха или излизаха от страничните улички и изпод брезентови чергила, а през прътите от ковано желязо по балконите гледаха любопитни деца. Във въздуха се носеше мирис на печено месо и силен тютюн и се чуваше реч на урду, пенджаби и пущу.
След няколко минути излязоха на голям площад.
— „Чоук Ядгар“ — обяви Емблинг. — Всички тайници са на половин миля от този площад.
— Вероятно го избират заради тълпите — каза Чавес. — Трудно е да те забележат и е лесно да изчезнеш.
— Още една прозорлива констатация, млади Доминго — отбеляза Емблинг.
— Имам такива дни.
Кларк каза:
— Хайде да се разделим и да проверим местата. Да се срещнем тук след час.
Решиха кой накъде да отиде и се разделиха.
След като се събраха, си размениха впечатления. Две от местата — едното в малък двор между пазара на златарите и джамията „Махабат Хан“, а другото в уличка близо до портата Кохати — имаха почти незабележими направени с тебешир черти — стандартният сигнал за наличие на пратка още от времето на студената война. Тебеширът се триеше бавно и можеше да мине за детски драсканици. Кларк извади картата и Емблинг провери двете места.
— Портата Кохати — каза той. — Най-лесна за наблюдение и е най-близкият изход оттук.
— Тук ще дебнем — отвърна Кларк.
— Още е рано — отвърна Емблинг. — Какво мислите за малко игра на крикет?
46
ТЪЙ КАТО НЕ ИСКАХА да ги видят как слагат белега за вземане на пратка, Кларк и Чавес се събудиха доста преди изгрева на слънцето, но се оказа, че Емблинг ги е изпреварил — правеше кафе и приготвяше хладилна чанта с храна за деня. Подготвени, те тръгнаха с другата кола на Емблинг — раздрънкана синя хонда модел 2002 година, и след петнадесет минути стигнаха площад „Чоук Ядгар“, където се разделиха в мрака — Кларк и Чавес тръгнаха да опознават района и да пробват новите си преносими радиостанции, които получиха от Гавин Биъри. Емблинг отиде да наблюдава портата Кохати и да постави белега. След четиридесет минути се срещнаха на площада.
— Не забравяйте — каза Емблинг, — че двеста метра по-надолу е полицейското управление. Ако ви спрат… Вижте какви ги говоря. Предполагам, че сте вършили подобни неща и преди.
— Случвало се е веднъж-два пъти — отговори Кларк.
Или сто пъти. Може този вид куриерска работа да не е толкова обичайна, но универсалните правила на наблюдението и контранаблюдението все още важаха. Докато чакаха жертвата си, най-силният им враг щеше да е скуката. Отегченият човек губи концентрация и пропуска нещо. Кларк сякаш имаше часовник в главата си — отмерваше колко време прекарва в Пешавар в очакване някой да провери местата, преди да реши, че тази мрежа не работи.
— Добре — обади се Найджъл. — Аз ще преместя колата по-близо до портата Кохати. Ще нося мобилния си телефон.