Когато първите продавачи пристигнаха, за да вдигнат тентите и да разположат сергиите и количките си, Чавес пое първата смяна.
— На позиция съм — съобщи той по микрофона в яката си. — Кажи ми, когато видиш Найджъл да минава.
Изминаха десет минути.
— Виждам го. Отмина портата Кохати. Сега паркира.
„Значи чакането започва“ — помисли Кларк.
Старият град постепенно се оживи и заприиждаха туристи и местни хора, а Кларк, Чавес и Емблинг се редуваха в района на портата Кохати плавно, без дори да се поглеждат, и се стараеха да не бият на очи, докато се мотаят наоколо — спираха при сергиите, за да се пазарят със собствениците за някоя огърлица от мъниста или изрязана от дърво камила, снимаха сградите и разговаряха с местните, които се интересуваха откъде са и какво ги е довело в Пешавар, но постоянно наглеждаха белязаната с тебешир глинена тухла в уличката срещу портата.
В единадесет и петнадесет Кларк, който беше на смяна, усети почукване по рамото и като се обърна, видя един полицай.
— Американец? — запита го полицаят на лош английски. Кларк се усмихна подкупващо.
— Не. Канадец.
— Паспорт.
Кларк подаде документа. Полицаят го разглежда тридесет секунди, след това го затвори рязко и го върна. Кимна към фотоапарата на Кларк.
— Какви снимки?
— Моля?
— Ти правиш фотографии. Какво?
Кларк махна с ръка към близките сгради.
— Архитектура. Правим разказ за Пешавар.
— Имаш разрешително?
— Не знаех, че ми трябва.
— Разрешително.
Кларк разбра. Бакшиш. В мюсюлманския свят този термин можеше да означава всичко — от благотворителност за просяците до очевиден подкуп, както в момента.
— Колко струва разрешителното? — Полицаят огледа Кларк от горе до долу, за да прецени колко струва. — Хиляда и петстотин рупии.
Към двадесет долара. Кларк измъкна няколко смачкани банкноти от джоба си и подаде три от по петстотин рупии.
— Един ден бъдеш тука?
— Може да се върна и утре — каза Кларк с приятна усмивка. — Мога ли да платя предварително?
Това предложение докара усмивка на каменното лице на полицая.
— Разбира се.
— Има ли отстъпка за авансово плащане?
Повечето търговски ориентирани пакистанци се обиждаха, ако купувачите не се пазарят.
— Хиляда и четиристотин рупии.
— Хиляда и двеста.
— Хиляда и триста — дойде предсказуемият отговор. Кларк подаде парите, а полицаят кимна и си тръгна.
— Какво искаше, шефе? — обади се по радиото Чавес от неизвестно място.
— Изтръска ме за пари. Всичко е наред.
Гласът на Емблинг ги прекъсна:
— Джон, една риба кълве.
Кларк вдигна апарата до очите си и бавно се обърна като турист, който търси хубава снимка, докато в кадъра попадна портата Кохати. До надрасканата с тебешир тухла стоеше седем или осемгодишно момче с мръсни бели брезентови панталони и синя тениска с надпис „Пепси Т“. След малко то си плю на ръката и енергично почисти тухлата.
— Клъвна — каза Кларк. — Излиза през портата. Бял панталон, синя тениска с надпис „Пепси Т“.
— Тръгвам — отвърна Чавес.
— Отивам към колата — обади се Емблинг. — Ще те чакам отвън.
След не повече от шестдесет секунди Чавес дойде при Кларк, който беше излязъл през портата.
— Тръгна надолу по улицата. От нашата страна, сега минава покрай синия опел.
— Виждам го.
Емблинг дойде с колата и двамата се качиха. Британецът потегли, зави внезапно, за да избегне един камион, който идваше към портата, ускори рязко в продължение на пет секунди, а после, когато настигнаха и отминаха момчето, намали скоростта до позволената. Зави по следващата улица надясно, продължи тридесет метра направо, след което направи бърз обратен завой и се върна на пресечката, като спря на три метра от нея. През предното стъкло видяха как момчето сви по една странична уличка и изтича през нея в някакъв магазин за тютюн.
— Аз ще ида — каза Чавес от задната седалка и посегна към дръжката на вратата!
— Чакай — промърмори Емблинг, като не отделяше поглед от магазина.
— Защо?
— Този, за когото работи момчето, вероятно има още няколко момчета. Тук това е практиката — пращаш момчета да изтичат и да ти свършат дребните работи.
Шестдесет секунди по-късно момчето се появи на тротоара. Огледа се, след което извика към един мъж, седнал на пейка две врати по-надолу. Мъжът каза нещо и посочи с ръка право към колата на Емблинг.
— Тъжен обрат — отбеляза Емблинг.
Кларк отвърна спокойно: